.

Страшен скок с парашут. В памет на художника Михаил Руев (1929-2012)

Отиде си художник с високи естетически критерии и достойна биография. Михаил Руев е илюстратор, редактор, оформител на много български детски и приключенски книги. Моето поколение го свързва с книгите на Петър Бобев. Той е най-младият комикс художник в България.
Ето спомените му, както ги записахме преди няколко месеца:

„Бях на 13, когато започнах да рисувам комикси. Харесвах „Принц Валянт“, но най-много ми повлия сръбското списание „Мика Миш“. Живеех на „Скобелев“, на Петте кьошета, във вътрешната кооперация. Там в двора имаше един вехтошар. Събираше материали, най-различни, събираше и хартии. И видях, че кара някакви списания отнякъде. А те – от редакция, която фалирала. Коя беше тази редакция, така и не разбрах. И аз от него вземам „Мика Миш“ – и на тавана, да не ме виждат нашите какво правя. Защото бяха изцапани. И така се запалих.
Годината е 1942, 1 декември, когато в списание „Картинен свят“ излезе първата ми серия „Статията на Вишну“ по Салгари. По това време в София имаше страхотни мъгли. Заради отоплението. Като излезех от къщи, не знаех каква посока да взема, такава мъгла! На средата на днешните Пет кьошета имаше площад с кестени. Там беше и будката. Щях да получа удар от вълнение, да видя отпечатаното нещо. И веднага си купих 5-6 броя.

И така започна цялата история.
Родителите ми не бяха художници, баща ми беше офицер, а майка ми – домакиня. Започнах да работя във „Весела дружина“. Емил Коралов, Ценко Цветанов и Асен Разцветников бяха тримата издатели. Бяха културни хора, голяма работа. Учех се от големите – Александър Денков и от Любен Зидаров (тогава 17-годишни). По това време вестникът беше основно с текст, нямаше илюстрации. Но пускаха и „Тайната на прокълнатия град“, „Тим Тейлър“, „Изгубени в сърцето на Африка“, в подлистничета само. Започнах да илюстрирам романа на Емил Коралов „Страшен скок с парашут“. 1943 г. И подписвах всичко. Не плащаха много, вземахме по някой брой. Но аз издавах в училище друг, който си го рисувах сам. По един брой, имах постоянен купувач, един мой съученик.
И тогава започнаха бомбардировките. Там при нас – на „Скобелев“ – паднаха първите бомби в София.
Като завиха сирените, 23 декември ли беше, не помня, баба ми, майка ми и аз, в ученическа униформа. И чакаме долу, всички сме се спотаили и изведнъж: Дан, дан, даад, трааас! И всичко се изпълни с пушек, хора започнаха да викат – бомба падна в съседната къша до нас. А там живееха професор с жена му и дъщеря му – всички мъртви, само кокошките изкудкудякаха и изскочиха от мазето. Баща ми каза: „Тази работа няма да свърши“ и реши да се евакуираме. Натоварихме се в един вагон, целият „Мика Миш“ бях скрил из покъщнината. В Берковица рисувах и изпращах всяка седмица историите по пощата. „Весела дружина“ беше до Сатиричния театър. И там падна една бомба точно върху редакцията, унищожи всичко. Свърши това списание. След бомбардировките нямаше хартия, така спря и „Картинен свят“.
През 1943, декември, приключи всичко. Това е накратко историята.“

Разговора проведоха Свобода Цекова и Антон Стайков в края на ноември 2011. Статията „Най-младият през 1942″ е публикувана в Литературен вестник, бр. 38/2012