.

Иглика Василева. Големите книги сами достигат до преводачите си.

Иглика Василева пред обектива на Свобода Цекова. 16 април 2012 г, София.

Списание Bulgaria OnAir посвети броя от 14 май 2012 г. на литературата. Благодаря на Константин Томов, който публикува и  няколко мои интервюта с преводачи. По-долу е посветеното на огнената Иглика Василева:

Изкушените от англоезичната литература познават основни за английската словесност автори през преводите на една безкомпромисна към стила, изказа и музиката преводачка – Иглика Василева. Четирилогията за Александрия на Лоурънс Даръл, книгите на Вирджиния Улф – голямата й любов, Хенри Джеймс са някои от върховите й постижения. През последните години е свързвана най-вече с Модернизма. След тригодишен труд върху превода на „Одисей”  книгата се превръща в събитие за българския книжен пазар.

Антон Стайков: В едно интервю казвате, че само преводачът може да оцени в дълбочина писателския труд. От друга страна, за вас са много важни читателите, смятате,  че те не трябва да се подценяват дори когато става въпрос за сложни за тълкуване творби.

Иглика Василева: Да, имам чувството от опита си, че книгите са все пак за неизкушените читатели, а не само за литературната критика. Понякога с твърденията си, че книги като „Одисей” са трудни за разбиране, критиците ги отдалечават и отнемат от много читатели, които могат да преживеят мъдростта на такава книга, дори да не разберат докрай авангардните й формални и стилистични постижения. Освен верността към автора преводачът има отговорност към поколения читатели, които биха преоткривали творбата, далеч след като е отминала премиерата. А това предполага и израстване на самите читатели.

А.С. Привличат ли ви аналогиите между автори от едни и същи интелектуални кръгове? Милър – Даръл например, много се коментира тяхното приятелство, публикуват се писмата им един до друг.

И.В. Аз не обичам много Хенри Милър, обичам Лоурънс Даръл, той е стилист, който издига английския роман над викторианските традиции. И той като Конрад е чуждоземец, не е расъл в Англия, а на остров Корфу със семейството си, бил е посланик в Белград, през целия си живот е гражданин на света. Английската литература е по-близка до мен от американската. Даже когато няма изключителни явления, в Англия литературните традиции са толкова дълбоки, че рядко се промъкват случайни хора.

фотография: Свобода Цекова ©2012

А.С. В Дъблин намерихте град, който живее от легендата Джойс. Открихте ли в Александрия следи от града на противоречия и любов, описан от Лоурънс Даръл?

И.В. През 2011 година имах незабравими срещи с писатели и критици в Ирландия. „Одисей” на Джойс се е превърнал в своеобразна карнавална книга за Дъблин, градът я празнува като национален празник – на 16 юни всички се преобличат като героите от романа, ядат печени бъбреци и пият бургундско, точно както са описани от Джойс., А днешната египетска Александрия е, за съжаление,  унищожен град. Великолепната крайбрежна улица „Корниш”, потънала в прах и мръсотия. Коли, които се движат в пълен безпорядък, разрушаващи се къщи с бивш колониален блясък. Лоурънс Даръл описва космополитната Александрия от времето преди войната, когато градът е събирал интелектуалния елит от Европа – и по-добре да не сравняваш литературния град с днешната му физическа сянка.

А. С. Липсват ли ви примери за подражание?

И.В. Липсва ми професията редактор. Имаше години, в които се преценяваше коя книга е  подходяща за даден преводач. Един превод зад гърба не е достатъчен, за да се пребориш с по-сериозни автори. Трябва да имаш хиляди страници зад гърба си, за да посегнеш на английския модернизъм. Не бива да дадеш Вирджиния Улф на неопитен преводач да се упражнява върху нея.

А.С. Как се оценява превод изобщо? Достатъчно ли е  един превод „да се чете леко” на български?

И.В. Само в сравнение с оригинала. Има преводачи, които, каквото и да преведат, звучи по един и същи начин и вместо да откриваме автора, четем преводача. Това е много жалко, защото тези преводачи са останали в ограничената лексика на собствените си клишета и не разбират авторите, които превеждат.

А.С. Поправяте ли писател,  когато виждате повторения,  несъответствия,  грешки?

И.В. Срещала съм много грешки. Не ги поправям, давам бележка под линия. И при Джойс се натъквах на такива на много места, но е обяснимо при толкова голяма книга със сложна тъкан да има неточности.

А.С. Доколко преводачът е съавтор? Каква е отговорността му пред автора и читателите?

И.В. Набоков, който критикува Джойс за стила му, е типичен пример за писател, който унищожава текстовете фатално при преводи – и на своята „Лолита”, и Пушкиновия „Евгений Онегин”. Преводаческата професия изисква особена нагласа за съпреживяване, но и изключителна вярност. И то не буквалната вярност на  думите. Ако наредиш правилно преведени думи една след друга в книга на Вирджиния Улф, няма да получиш нищо. Трябва да усетиш творбата, да я претвориш по особен начин – с усет и за авторовия текст, но и с вярност към българския език, с ограниченията,  които има в него и за съжаление го правят смислово приблизителен.

Преводачът строи мостове на езика и цивилизацията със средствата,  които има – думите,  езика и смисъла.

Разговорът проведе Антон Стайков, Фотографии: Свобода Цекова, 16 април 2012 г.,  София