.

Венелин Пройков: Преводачите не ревнуват

Венелин Пройков пред обектива на Свобода Цекова. декември 2011 г., София.

Списание Bulgaria OnAir посвети броя от 14 май 2012 г. на литературата. Благодаря на Константин Томов, който публикува и няколко мои интервюта с преводачи. По-долу е посветеното на Венелин Пройков, който се вживя в ролята на малкия Никола, за радост на българските деца:

Венелин Пройков е познат с преводите си на Жан Кокто. В екип с майка си Пенка Пройкова, той представя на български Албер Камю, Андре Малро, Йожен Сю. Пройков е кинорежисьор по образование, пише поезия и публицистика. Преводите му на комиксите за Астерикс му печелят любовта на българските деца.

Антон Стайков: Да превеждаш за деца, е радост и забава. Виждаш ли в това и особена отговорност?

Венелин Пройков: Разбира се. Имах късмета да преведа навремето две детски книжки: „Реми и призракът“ на Колет Вивие и „Малкият Никола“, подборка от разказите на Рьоне Госини. Тогава ми се струваше нещо съвсем естествено, понеже бях още доста близо до детската възраст. Сега вече внимавам и много се старая да не си проличи, че съм се отдалечил от нея. Когато героите са деца и си говорят, езикът трябва да е и съобразен с възрастта им, и да бъде правилен, защото малкият читател още се учи как да се изразява.

А.С. Вярваш ли, че има безупречен превод? Кои са учителите ти в словесността?

В.П. Е, всеки превод си е превод, не е оригинал. И все пак човек трябва да се старае. Моята майка Пенка Пройкова преведе доста художествени текстове от френски и аз помня добре колко се мъчеше, когато се саморедактираше, а също и когато редактираше чужди преводи. Лично аз се опитвам още първият вариант на превода, който правя, да е добър, та при двете редакции, които му правя впоследствие, да има минимум трески за дялане.

А.С. Сигурно съществува някаква ревност сред колегите ти и трудно се приемат други интерпретации на текст, който вече си преживял.

В.П. Не зная някой да ме е „ревнувал“, нито пък аз съм „ревнувал“ някого. Една от пиесите на Кокто, която съм превел, „Ужасните родители“, е преведена също от актрисата Татяна Масалитинова, Силвия Вагенщайн пък преведе някои от разказите за малкия Никола. Преводът не е оригинал, няма нищо лошо, когато има малко конкуренция между преводачи, щом става дума за големи автори.

 А.С. Какъв е най-смешния епизод в практиката ти на преводач?

В.П. Ами мога да спомена един мой гаф в превода на „Ужасните родители“. Там става дума за „Лоренцачо“, пиеса на Алфред дьо Мюсе за Лоренцо Медичи. Когато превеждах пиесата, оставих заглавието „Лорензачо“, както е на френски. До ден-днешен се срамувам, но гафът си остава в тома на Кокто.

А.С. Когато превеждаш един автор години наред, го смяташ за свой приятел.

В.П. При мен такъв е случаят с Рьоне Госини, автор на комиксите за Астерикс и на поредицата разкази за малкия Никола. Обичам и познавам доста добре неговите словесни „хватки“ и се старая винаги да им намирам забавен български еквивалент, черпейки от личния си словесно-разговорен запас. Това е и трудна, и безкрайно приятна задача. Преживял съм подобно нещо и с петте пиеси на Жан Кокто, които съм превел.

Разговора проведе Антон Стайков, фотография Свобода Цекова

18 април, 2012, София