.

Иван Тотоманов: Щом превеждаме и господ, всичко може да се преведе.

Иван Тотоманов пред обектива на Свобода Цекова в двора на университета. София, 2012.

Иван Тотоманов превежда от руски повече от 25 години. Започва като редактор в издателство „Народна култура”. След 1990-а превежда автори от новата вълна – съвсем различни като език и стил: Сорокин, Пелевин, Виктор Ерофеев, „най-нежната душа” Венедикт Ерофеев, „грубият“ Юз Алешковски. С промяната на руския език, по-точно, с идването на истинският език, писането и превода най-после остават без цензура. Голяма част от преводите на Тотоманов са му възложени от  „посланика” на руската литература в България Георги Борисов – поет и издател на „Факел“.

Антон Стайков: Превеждате само руска литература. Руските писатели са вече космополитни. Как се разви литературата в очите на преводача през последните години?

Иван Тотоманов: Старая се да подбирам книгите, които превеждам. Мисля, че не можем да говорим за „развитие“ на руската литература – тя просто се смени, както и българската, заедно с условията, системата, възгледите. А напъна за космополитизъм – никой, който е опитвал да пише космополитно, не е останал в литературата. Дон Кихот си е испанец, а героите на Фокнър са си от Йокнапатофа. Няма „московски“ и „петербургски“ писатели. Ако ще перифразираме Вук Караджич – пиши за това, което познаваш. 

А.С. Преди 1989 година съвременната руска литература се четеше малко насила, като натрапена част от задължителната съветска култура. Така ли е?

И.Т. Едва ли. Натрапен беше строят. Масовата литература върви с идеите, тя затова съществува и затова се забравя. Класиката остава и точно затова се преиздава непрекъснато. И ще продължи да се издава, надявам се, в нови преводи, каквито започна „Народна култура“ още през 80-те. И при това те не влязоха в никакъв конфликт с така наречената „дисидентска“ литература.

А.С.  В „дисидентските” книги има много произведения за войната и лагерите. За мнозина беше учудващо, че изобщо са били забранени. Очакваха се смайващи разкрития, а беше открита сериозна литература.

И.Т. Литературата е разкритие на душата, смайващите разкрития са за журналистите. Когато си чел само Чаковски и Симонов, имаш представа за войната, страдалчески героизирана, макар и да усещаш, че е използвана за пропаганда. Но и тя е човечна. Героизирана е и отбраната на Сталинград у Гросман – какво по-хубаво за Втората световна от тези страници. Да – не е трябвало да го забраняват. А лагерите – самото им споменаване беше забранено и хората чакаха с нетърпение да прочетат нещо за тях.

А.С. Своеобразен супергерой ли е героят комунист?

И.Т. Няма начин да не е. Той е изразител на идеите и е нужен за пример. Ще предаде баща си като Павлик Морозов – а лошият му дядо ще го убие. Тарас Булба го прави от дълг и чест, нали? Въпрос на гледна точка. Андрий предава идеята заради една жена и баща му го убива, Павлик Морозов предава баща си заради една идея – и дядо му го убива. Кои са супергероите тука? По-важно е дали е интересно да се чете.

А.С. Всеки текст ли може да бъде преведен?

И.Т. Щом в свещените книги се превеждат думите на самия Бог, значи всичко може да се преведе. Всеки народ си има свои езикови средства и предостатъчно думи, с които описва света и събитията в него – и ги описва достатъчно разбираемо. Значи може. Просто трябва да разбереш какво иска да каже авторът на текста, а не да се оправдаваш с „ама така казва авторът“. Тоест преводачът е съавтор – няма как иначе. Вземете великите книги, които са преведени на десетки езици – еднакви ли са?

А.С. Превеждате ли поезия?

И.Т. Само при нужда. Понякога направените вече преводи на поезия не пасват на текста, който превеждам, и тогава ги правя сам. Алешковски слага за мото на една от книгите си стих от Пушкин, а преводите не се връзваха с текста. Преведох ги сам. Колко превода има „Илиадата“? „Ад“? „Хамлет“? „Евгений Онегин“? Ако ми дадат достатъчно голяма пенсия и остана без работа и с години свободно време и здраве, ще взема да преведа и аз „Евгений Онегин“.

А.С. Каква е разликата в превода от руски и английски например?

И.Т. Няма разлика. Превежда се на български. Въпросът е какво се превежда. Масово превежданите автори, особено американските, са „сторителъри“, а и най мижавия руски писател е убеден, че е „властитель дум“, сиреч властелин, повелител на мислите, на ума. В руската писателска традиция това е неизкоренимо, но тъкмо то ражда преклонението пред руската литература и „загадъчната руска душа“.

Има книги за богати, за бедни, за умни, за глупави, за деца…

Важното е да ги има.

И да ги четем.

 

Разговора проведе Антон Стайков. Фотография: Свобода Цекова.

17 април 2012, София