.

Комикс-поколението на родените след 1980

Списание ЛИК публикува текст от срещите ми с трима млади комикс автори. Като въведение резюмирам работата на двама познати в киното и театъра художника, изкушени от комикса в период от кариерата си.

Димитър Митовски (роден 1964) започва бързата си кариера с арт комикс в запомняща се изложба в НХГ с групата “Диско 95”. В момента е успешен режисьор и продуцент на реклами, екшън сериали, игрални филми (Мисия Лондон). Когато може, сам прави сториборд за филмите си, за него това е важна част от изграждането на убедителни ситуации и характери, до крайната реализация на филмите той рисува.

- Първо започнах да се занимавам с анимационно кино.
- Завършил си при Доню Донев…
- …да, но още в художественото училище за сценични кадри в Пловдив рисувах комикс. Покрай анимацията правих сториборд, и до днес го използвам повече като връзка с драматургията, отколкото като завършен продукт.
- Фелини има такива работни комикс тетрадки.
- Да, за мен комиксът е работен инструмент. Но в проекта Диско-95 комиксът ми беше напълно завършена история, по сценарий на Елин Рахнев. На три монитора влизаха с бавен ход кораби от екран в екран, а историята разказваше иронично любовна история.
- В стилистиката на Корто Малтезе на Прат, но със заглавие “Пътуване към Шанхай”.
- Да, това беше умишлено, накрая романтичната любов завършваше с отрезвяващ надпис в една тоалентна: Диско-95, която приземяваше емоциите и връщаше зрителя към общия ни проект в Националната галерия.

Никола Тороманов-Фичо (роден 1968) е най-награждаваният и обсъждан театрален художник през последните десет години. За темата ни е интересен като комикс-съучастник на Георги Господинов в първата българска графична новела “Вечната муха” (трагикомикс). За горните двама автори комиксът е важен творчески епизод, но и инструмент в другите им творчески инкарнации.

А какво се случва с поколението, родено през 80-те. Активните днес. Те са объркани и дефинирани едновременно, пътуват по света, работят за световни филмови компании. Трима от тях могат да ни помогнат за обособяване на основните тенденции.

Борис Праматаров (роден 1989): Красотата е маска на грозното.
При този активен млад художник, завършил преди месеци  бакалавърска степен в Художествената Академия комикс, илюстрация, оформление на книги не се разделят като графичен език и цялостен концептуален подход.

– Аз правя и сценариите на собствените си рисувани истории и мисля, че най-лесно така можеш да разкажеш хармонично и без запъване и пречки идеята си.
– Не виждам цвят в работите ти – сурово разделение на равни количества черно и бяло?
– Предполагам, че в един момент ще започна да използвам и цвят в историите си, засега този контраст ми е достатъчен да изразя идеите си. Когато рисувам върху черна основа с бяла темпера или маркер, или какъвто и да е материал, нещата са малко по-различни, но се стремя отново към общ баланс.
– Графити, участия и награди от фестивали за комикс в Полша, Белгия, Швеция, дълги пътувания  и срещи с европейски и азиатски  художници от твоето поколение – впечатляващи две последни  години. Какво ново си намислил?
– Започнал съм анимационен клип за групата „Насекомикс“. А графитите – освен публичните, не правя “тайни” графити, не защото имам морален проблем, просто нямам тръпка за това”.

Борис не плагиатства графити стилистиката си – научава за Кийт Харинг едва по време на специализацията си по програма Еразъм в Гент, Белгия, когато преподавателите в Академията, в която е гост, го питат дали се е повлиял от американския гуру. Тогава и за пръв път научава за него – постфактум – много го харесва. Нарича такъв пластичен подход с шаблона “изчистени форми”. Всъщност последните му работи нямат нищо общо с тези първични пиктограми. Разрезите му на човешки фигури са безпощадни, в тях се смесват вътрешности, сексуални секрети, страсти и орнаментални стилизирани чувства в комикс-език, който може да разкаже сложна история дори в един единствен лист. Той е дефиниран: “искам всичко да е материално” и неясен: “искам да го преживея” в едно изречение.

За учител по драматургия се сеща на първо място за Ким Кидук, още не е знаел, че ще посети и Южна Корея като част от обучението си. Иска да пътува и учи още – не смята, че е утвърдил стила си, а и не вярва в добра реализация в България. Проекти като участието му в заключителния етап на конкурса за съвременно изкуство МОСТ са само детайли от проявите му в различни области на визуалното. Заедно с групата “Кръвта става вода” (The blood become water) участва в сборник, в който съжителстват без определена тема комикс, рекламна стилистика, провокативна илюстрация.

И в кориците на книги, които е направил досега, Борис сякаш иска да разкаже изцяло историята, не да синтезира елемент за подсказване, намек, препратка към идеите на книгата. В съвсем наскоро отпечатания брой 2 на “Ко Миксер” той описва успешно намеренията в графичните си листове: “Давам свобода на въображението си. Не спестявам и най-грозния образ, изпълзял от септичната яма на подсъзнанието ми. Чрез рисунки пресъздавам страховете си, че нищо не стабилно и реално. Красотата е маска на грозното.” И – да, въздействието върху все по-многобройна публика се покрива с първоначалните му идеи!

Иван Коритарев (роден 1986): Завършени комерсиални продукти.
А.С. Значи, комиксът за теб е по-скоро хоби?
И.К. Да, но това не е само в България. И по света комиксите не могат да ти осигурят средствата да живееш. Даже Алекс Малеев, който е изградил сериозна кариера в Марвел, работи за филми, прави рекламни постери, работи за Нешънъл Джиографик и т.н.
–  И все пак, ако печелиш достатъчно от комикс, това ще го постави ли на първо място в заниманията ти?
– Аз всъщност искам да се занимавам с всичко, което е свързано с разказване на истории. Това ми харесва.
– Кажи нещо за комикс проекта ви “Бяс”. Това не е нещо, което може да се нарече “хоби проект” – скъпо издание на три езика, с играчка, проектирана и произведена специално към изданието, видеоклип, цялостна промоция,  това е завършен комерсиален продукт. Моето мнение за историята в Бяс е, че е доста неясна, но този комикс има много почитатели, особено сред тийнейджърите.
– Качеството на “Бяс” не е достатъчно високо от перспективата ми днес. В момента бих променил много неща. Но, все пак, работата по втората част е напреднала, има само организационни пречки. Започнахме го с проекти на герои – зайци за едно българско издателство, заедно със Сибила Коритарева. Имах и няколко страници в новата “Дъга”. Но и това списание не беше много по мой вкус, въпреки, че излязоха цели 13 броя.
– А първото списание “Дъга” от 80-те не е ли традиция, върху която сте стъпили?
– Не, аз имах вкъщи само отделни броеве, епизодично съм ги гледал. А се учих от интернет. От българските автори, които работят за големи издателства харесвам Виктор Кълвачев, Светлин Велинов. Учил съм се с гледане и копиране. За разлика от Сибила, която е минала през художествената гимназия и НАТФИЗ, се разминах със специализираното образование. Кандидатствах анимация заради родителите си, но нарочно давах грешни отговори, за да не ме приемат. Имаше вариант да стана адвокат, или да работя в полицията – да правя портрети на заподозрени.
– Струва ми се интересна професия – рисуване на виртуални портрети на престъпници. А и актуална някак…
–В момента съм на обучение за режисьор на синематици, в същото време работя като сториборд художник, а и всичко, свързано с анимация. Имам опит от работата си в САЩ в екипа на “Трансформърс 2”, сега рисувам различни стадии от игри, които предстои да се появят на световния пазар. А за комикса – имам проект за собствена графична новела.

Ивайло Драганов (роден 1985). Любимият ми проект е comicsbistro.com
Съвременните комикси на групи художници от Европа преодоляват лесно разстоянията – с електронна поща, Facebook, Skype, за да се организират накрая в издания като Traveller, The Migrating Comics Sessions. Съвременни фанзини, в които не винаги авторството е на първо място – част от проектите са съставени на принципа на comicjam, историята се дописва/дорисува от участниците, последователно линейно или на един общ лист, понякога завива в неочаквана за групата посока. Темите се въртят около екологията (за), глобализацията (анти), виртуалното общуване (любовно, приятелско, перверзно). Характерно е, че организаторите не са от България, най-често се работи по предварително зададени теми, с финансиране от Европейски програми за култура и поощряване на мултукултурното развитие и съхраняване на характерните особености на различни национални култури. Резултатите са по-скоро в сферата на общуването, “случването” на изложби, хепънинги, анимационни кратки форми. Може-би е по-добре, че националното не се показва в тези сборници. Общ знаменател в резултатите – фрагментарност, номадски привички и ескизна графичност.

Ивайло Драганов е един от тези млади хора в студентска възраст. Проектът му comicsbistro дава форум за обсъждане на българската комикс сцена, като е граничен за официалните издания и рехавата ъндърграунд сцена. Самият той участва в международни комикс резиденции, добре запознат е с постиженията на Шпигелман, Сатрапи, на авторите от легендарното издателство Futuropolis, виждаме го от собствените му серии, изградени в стилистиката на семиотичните експерименти на OuBaPo.

Липсата на алтернативна комикс сцена е лесно обяснима с липсата и на официална сцена за младите. Няколкото само български сборника са с трудно осигурено финансиране, компромисен избор на автори, съжителство на истински находки на таланти и ученически опити, дори от студенти от специализирани институти по изкуства.

Все пак, в същия сайт стигаме до интересен анонимен автор. Gradski tigar се отказва от българското графичното наследство и безнаказано лети в сериите си над София, забива се със самолет в “грозната статуя” пред президентството, пише безгрижно страстни диалози с правописни грешки. Истински градски тигър, който продава комиксите си в книжки-ксерокопия, вързани с телче, на минувачи и по нощни заведения. Може би процесът ще е обратен – подземната култура ще създаде земя за официални комикс издания. Каквито има във всички държави от бившия Източен блок.­­­­­­­