.

Портрет на философа като кинозвезда

Философът Боян Манчев пред обектива на Свобода Цекова, януари 2012

Интервюто е публикувано в брой 31 на списание Bulgaria On Air (31 / февруару 2013). С благодарност на главния редактор Константин Томов.

Текст АНТОН СТАЙКОВ / Фотографии СВОБОДА ЦЕКОВА

Антон  Стайков: Как изглежда философът в началото на XXI век? Според някои модерният мислител е не само наблюдател, но и активен манипулатор на социални процеси и практики в изкуството…
Боян Манчев: Ще разкажа един анекдот. Преди няколко години в парижкия Palais de Tokyo имаше организирано събитие, наречено “24 часа Фуко”. Мишел Фуко, който почина от СПИН през 1984, беше – а и си остава до днес – една от най-влиятелните фигури на съвременната философия. Вдъхновение за по- младите и със своя радикален критически скептицизъм, и мощната си социална роля.

А.С. Сократ е ораторствал на местата, където са можели да слушат най-много хора. Днес философията херметическа практика ли е?
Б.М. Не би трябвало да бъде. Този обрат, за който разказвам – социално-политическият обрат на епохата на 1968 – бе и обрат в иконографията на философа, очевидно симптоматичен за новата му социална роля. Парадоксът е, че образът на критически вдъхновител в следващите десетилетия прогресивно се трансформира в образ на нова интелектуална “култова фигура”. За да се върна към моя анекдот – на това събитие преди 8 години не видяхме особено характерни образи на млади философи, както не ги виждам и в десетките форуми по света, в които участвам. Затова пък претъпканото пространство на Palais de Tokyo беше пълно с двойници на Фуко, с неговия прословут образ: елегантен костюм, поло с висока яка, гола глава и строги очила с рогови рамки. Имитацията и вторичността са обзели днес света на образите. Критиката на 60-те години се превърна в лайфстайл, в шаренията на “революционните” блузки със щампи на Че Гевара или Маркс. Днес образът на Фуко, както образите на Антонен Арто или Хайнер Мюлер в театъра (очилата и пурата), са станали образи-мода. Като че ли и младите философи, както младите творци, мислят доста върху своя моден look и професионален имидж – може би това е причината да нямат свой разпознаем образ.

Боян Манчев, фотография Свобода Цекова

 

А.С. Тоест за философите външният образ става толкова важен инструмент, колкото е за поп звездите?
Б. М. Философите на 60-те години излязоха от аудиториите или ги превърнаха в трибуни на свободната мисъл, в своего рода интелектуални, но и социални лаборатории. Днес мнозинството млади философи се завърнаха по университетите и работят по тежки, солидни дисертации и по своя философски имидж. Разбира се, изключения винаги има. Не изключението от правилото, а правилото на изключението трябва да бъде водещо за философа. Философът трябва да има глас, автентично присъствие и следователно образ. Нека опиша така моята интуиция за връзката на философа и  образа: ако ви прилича на “философ”, съмнявайте се. Философът винаги трябва да се отнася с почит към неочакваното и непредставимото.

 А.С. Има ли днес нов “основен философски въпрос”. Предмет на философията не са ли повече социалните, а не етичните страни на съвременния човек?
Б.М. Да. Основният въпрос на философията днес е въпросът за днес. Не злободневната мисъл за деня, а мисълта, която ни позволява да разберем критически днешния свят, за да можем да действаме в него, променяйки го, а не като затъваме в блатото на самолишаването от свят. Философия, която не е действие – действия с и на понятията, действие чрез идеите, е безсмислена.

 

А.С. В полисите на древна Гърция философите са били гордост, а и богатство за островните градове, даже са ги разменяли като днешните футболисти. Каква е ролята и славата на философа в Европа. А в България?
Б.М. Отговорът произтича от казаното по-горе. Философът, ако търси признание, трябва да работи за един бъдещ свят, и дори, ако искате, за един бъдещ народ. Връзката между настояще, минало и бъдеще е задача не само на философа, но и на всеки творчески труд. Всеки освободен труд е творчески. Затова трябва да мислим не как да се освободим от труда в утопичното царство на мързела и пасивната консумация, а как да освободим самия труд – така че той да е извор на удоволствие и действие. Ето това е  философска – и политическа – задача, която стои пред всеки един от нас.

 А.С. Изпълняваш две роли и в театъра – на теоретичен наблюдател и активен създател…
Б.М. За мен не става въпрос за дейност, същностно различна от философската. Своеобразието на театъра на Ани Васева, с която работих по текстовете на “Пиеса за умиране” и “Франкенщайн”, е, че не е претенциозен и досаден интелектуалничещ театър, какъвто има предостатъчно из Европа, а философски театър в силния смисъл на думата – театър, който през радикални образи и безкомпромисни сценични действия навлиза в масиви на мисълта и желанието. Не театър, който философства, а театър, който мисли. Затова и ме изкуши да изляза от аудиториите в пространст вото на the frdge.

 

А.С. Разкажи за градовете, в които се върти битието ти в последните години. Боян Манчев е градски човек, нали?
Б.М. В последните пет години обитавам и работя основно в карето Париж – София – Виена – Берлин, с различни конфигурации в зависимост от периода, с “почивки” в Утрехт и Амстердам. Извънредно – в Петербург, Токио, Пекин, Ню Йорк, Истанбул, Стокхолм, Порто, Милано, Цюрих, Хелзинки… В един момент библиотеката и гардеробът ми бяха разпръснати в пет жилища из Европа. Странно усещане – пристигаш на летището и мигновено влизаш в друг сетивен ритъм. Това неизбежно налага чувство за извънредност, в което бодърстване и умора, вдъхновение и изтощение стават неразличими. Тялото надскача себе си, и все пак се събира в усещането за дом и желанието за място. Колкото повече пътувам, толкова по-ясно усещам, че съсредочеността на мисълта се нуждае от съсредоточаване на тялото в пространството. Вече отхвърлям три четвърти от поканите, които получавам. Но дори така минимумът, който приемам, поставя тялото на изпитание. Тази седмица поставих личен рекорд: в три поредни вечери прочетох три гост-лекции на три различни теми – понятието за съвременност, връзката на техника и дезорганизация и фантастичните утопии за тялото в романтическата философия – в три различни града – Париж, Берлин и София, на три различни езика – френски, английски и български. Вероятно неслучайно и последните ми три книги са на три различни езика: френски, италиански и български.