.

Жив ли е българският комикс? Дискусия в Дианабад, ноември 2011.

Дискусия между литератори и художници в един легендарен брой на Литературен вестник, изцяло посветен на съдбата на комикса в България. Броят (38 от 2011) излезе успоредно с изложбата на Стоян Шиндаров, безспорният майстор на комикса, който си отиде нелепо рано и продължава да е почти неизвестен в началото на XXI  век.

Сотир Гелев и Георги Господинов, Христо Кърджилов и Николай Чернокожев, Веселин Праматаров, Камелия Спасова, Росен Цолов, Евгени Йорданов и Свобода Цекова, поканените бяха страстни и аналитични,  дискусията  не престана няколко часа, а Лидия Кирилова и Галина Калчева успяха да запишат и дешифрират почти всичко. По-долу е пълният текст на дискусията:

Участници в дискусията:

Сотир Гелев – художник/аниматор/сценарист;

Веселин Праматаров – график, издател, преводач;

Евгени Йорданов – художник на комикси и видео-игри;

Христо Кърджилов – писател, художник/живописец;

Росен Цолов – колекционер на комикси, който се занимава с банково дело;

Георги Господинов – писател, сценарист, редактор на ЛВ, съавтор (с Никола Тороманов) на българския графичен роман “Вечната муха”

Камелия Спасова – поетеса, преподавател, редактор;

Николай Чернокожев – преподавател „Литература, кино, визуална култура“.

Днес сме се събрали, за да говорим за комикса, по специално – за българския комикс и неговата съдба. Защото български комикси и комикс-артисти винаги е имало, но повечето хора не знаят това. Сега, когато сме се събрали да направим история на българския комикс и документален филм за „Дъга”, който са започнали колегите от Гекон и група художници от „Дъга”, си даваме сметка, че има повече от 200 качествени художници, които са рисували комикси в България през целия 20-ти век, и още толкова сценаристи. По някаква причина обаче сценаристите са по-малко известни и, като че ли художниците са на първо място, което в други държави е обратното, затова го има този феномен, че няма достатъчно добри сценаристи, съответно сценарии за комикс в България. Днес сме се събрали, за да разберем защо е така. Предлагам Сотир Гелев да хвърли ръкавицата по темата.

Сотир Гелев: В България сценарии няма за нищо. Няма добри сценарии за комикси, защото няма такива въобще, а това се дължи на факта, че в България няма добра литература и добри романи. Който иска да ме опровергае, нека много бързо да изброи десет хубави български романа. И да не слагаме романи под 200 страници. Защото, каквото и да си говорим за комикса, литературата стои в началото. Комиксът тръгва от нея, защото той е точно това – разказ в картинки.

Георги Господинов: Мога да изброя веднага десет хубави български романа, но преди това искам да кажа защо за нас е важен всъщност този разговор. Първо, защото ние – писателите и художниците, които сме се събрали тук, досега не сме се срещали. А това е доста важно за комикс-културата. И подобно разделение, несрещане на различните гилдии е проблем. В известна степен то е соц,  част е от цеховото и всякакви други деления. Всеки си е велик в собствената гилдия.  А сега на въпроса, аз на първо място бих сложил „Под игото”, въпреки че съм много скептичен по отношение на резултатите от „Голямото четене”, след това „Записки по българските въстания”, който за мен лично е големият български роман и мога да защитя твърдението, че е роман, „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, „Иван Кондарев” на Емилиян Станев…

С.Г.: Да, „Под игото” е първият български роман, който е добре построен жанрово, но той не е хубав. Което е драматично.

Г.Г.: Но е много важно именно това, че в историята си имаме добре построени жанрово романи.

Евгени Йорданов: Аз лично бих разделил романите от сценариите, защото за мен е важно в един наратив да има екшън, което ще го направи годен за сценарий на комикс. Просто трябва да има действие в романа. Не бих могъл да направя комикс по „Синовете на великата мечка“ например. В момента, в който комиксът не разказва една история в смисъла на екшън, той престава да бъде комикс. И това е един от основните проблеми със сценариите за комикси. Защото дори най-добрият роман, в който двама души разговарят през цялото време, тоест диалогичен роман, който се смята за велик, не става за комикс, ако в него няма никакво действие.

Камелия Спасова: Аз тук съм напълно съгласна, и ще дам пример с „Вълшебната планина“ на Томас Ман, който е великолепен и е роман, над 200 страници, който не става за комикс.

Антон: Аз не съм много сигурен в това, защото в момента има едно течение за комикси върху Пруст, което е страхотно! Има алтернативни комикси, които са с много текст и почти никакви картинки.

Г.Г.: Да, виждал съм графичен роман адаптация на „По следите на изгубеното време“. Но е много важно, че имаме жанрово добре, или правилно,  построени романи, като „Под игото“.

С.Г.: Всъщност всяко нещо може да се пренесе на комикс, въпросът е, как се адаптира. Не казвам, че непременно трябва да имаме добри романи, които да пренесем на комикси, аз говоря, че ние нямаме традиции в писането. Защото комиксът е свързан пряко с писането, а не само с разказването на екшън истории.

Г.Г.: Но в този контекст, можем да тръгнем доста отдалече, защото аз мога да ви предизвикам в изброяването на 10 големи български художници. Защото, за да има комикси, трябва да има и визуална традиция.

Антон: Тук пак навлизаме в опозицията художници/писатели.

С.Г.: Това е проблем като цяло на българската култура. Културата ни е провинциална и изостанала. Тоест ние като култура, като провинция на Византия, тръгваме да се развиваме твърде късно.

Е.Й.: Да, ако говорим за комикса като част от културата. Защото ние тръгваме от място, където не можем да смесим култура и комикс, и не можем да говорим за комикса като култура.

Антон: Но, ето, аз ще посоча един пример – „Миниатюри от латинския ръкопис на Скилица“, и на „Томичовия псалтир“. Тоест в Златния век на българската книжнина, ние сме имали миниатюри и превъзходни ръкописи, които сасъвместими с това, което става на запад от нас. Дори в последната книга на Умберто Ек и Кариер се разказва как Кариер идва в България и се натъква на някакви артефакти, и се изумява от богатството на българската култура. И всъщност единият проблем е, че ние сме непознати за запада, а вторият проблем, за който вие говорите е, че от 16-ти век нататък, ние ставаме периферна култура. Не, че преди това не сме били периферия на Византия.

 

К.С.: Тази позиция, че сме в периферията и никой не изважда нищо качествено и добро, е някак доста комплексирана. Това, че нямаме традиция в мисленето на романи не е съвсем вярно.

С.Г.: Аз не казвам, че това е лошо, лошо е, ако горим романи.

Антон: Да, но ето, в Германия, държава с големи традиции, горят романи. Но нека все пак да се върнем на темата за комикса, ето един жив пример – Георги Господинов и Фичо – Никола Тороманов, се събират и правят графичен роман. Тоест между тях има разбирателство на ниво, в което няма водещ, сценарист или художник.

Г.Г.: Да, ние го наричаме трагикомикс. Аз съм абсолютен аматьор в комикс-културата, трябва да го кажа тук. Липсва ми, както и на много от моето поколение като деца, оня всекидневен опит с комикс изданията, дори с „Дъга” се разминахме, пък и „Пиф” рядко стигаше до нас. Това, от което се вдъхнових по-късно беше „Маус” на Шпигелман, Персеполис на Сатрапи – комикси, графични романи, които прекрачват граници на познатото, не са съвсем традиционни и засягат големи теми.Тип разказване, който е различен от традиционния комикс с човекоживотните, човекоприлепите, патоци, мишоци и пр. И всъщност главният двигател на този комикс е именно Никола Тороманов, който е един от най-добрите сценографи и е човек с много идеи в сценографията. А появата на мухата като главен герой на комикса, тя ми е слабост, признавам, идва като опозиция на всички супергерои. В този смисъл и „Вечната муха” е колкото графичен роман, толкова и подривен спрямо жанра. Защото и мухата е подривно, анархистично животно. Тя си е анти-героичен и анти-комиксов герои. Така де, решихме мухата да разкаже историята на света и световната култура, през своето фасетъчно око. Влизайки в парадокса, разбира се, с нейната тленност и нетрайност. Разказът на мухата срещу всички антропоцентрични разкази за Вселената и историята. Аз мисля, че за художник като Никола Tороманов това беше един интересен и труден опит, защото мухата дава различни ракурси и гледни точки и вътре в илюстрациите това си личи. За нас двамата беше авантюра и страшно удоволствие от измислянето. 

Антон: Ето, това е нтересно, все пак ти каза, че си писател, който не е възпитан в комикс-културата, Фичо също не е, но все пак сте се събрали, за да направите комикс. Ето тук в момента присъстват и писатели и художници, как става така, че те не са стигнали до общи проекти? Например Христо и Евгени, които доста са дълбали в комикса, биха могли да намерят един сценарист и да направят нещо интересно, което дълги години да просъществува и да се създаде един постоянен комиксов герой. Защо това не се случва?

Христо Кърджилов: Аз ще започна от малко по-далеч. Колкото и да е странно, тук в България няма учебно заведение, което да преподава комикс. Преди години една моя колежка, Светла Георгиева, замина да преподава в Тунис. След като се поинтересувах, разбрах, че в Екол де Банд Десине има място за преподавател по графика и комикс, което ме изуми. Там имаше цяла серия от комикси върху френските класици. Мопасан, Юго, Бодлер и т. н. И сега въпросът е, дали е необходимо да има двама герои, които след дълъг разговор да стигнат до бой, за да се създаде комикс. Да има действие. Защото има например една стихосбирка на голям френски класик с илюстрации, разбира се не е адаптирана, защото поезия не може да се адаптира, а илюстрацията, колкото и да е отнесена към приложните изкуства, има повече точки, които се докосват до кино индустрията, до умението да правиш кино, отколкото към изящното изкуство. И тук нещата са доста сложни, защото подобно произведение, краен продукт на книгата, включва в себе си много стойности и от изящното изкуство, и от графичното умение да организираш един разтвор, който да се приближава до графично умение в изящната му стойност. Илюстрацията до голяма степен може да бъде отнесена и равностойна към текста. Това се опитах да направя аз в моята книга „Котки в квартал Страх”.

Антон: Всъщност има такъв жанр, средиземноморски, марсилски, в комикса. Дух на черна история, и аз много се учудих, че ти не си направил именно комикс от „котки“-те…

С.Г.: Да, има фатализъм, диаболизъм, докосва се до тези неща, но все пак, необходим е сценарий на първо място, след това всичко останало.

Антон: Ние с този разговор по някакъв начин сме защитници на комикса, защото на първо място като жанр, той е много ефективен, след това е забавен, разказва много по-лесно истории, отколкото един роман или отделни илюстрации. Въобще е жанр, който разказва по различен начин.

Е.Й.: Но нека да говорим за комикси, чрез които има възвръщаемост на средства. 

Антон: Да, има държави, като Франция, които финансират това нещо. Но въпросът е това явление да се легитимира. А нашата цел с този разговор е именно такава. Да се повдигне въпросът за българския комикс. Ето например македонците са направили алмахах на македонския комикс, а ние не сме по-бедна стрнана от Македония. Това е въпрос на организация и тук нещата идват от българския индивидуализъм. Художниците и писателите са отделно, издателите не искат да издават комикси. Тоест липсва обща атмосфера, при наличието на която ще има много издания. И ето тук искам да попитам конкретно Росен, защо колекционира американски комикси?

Росен Цолов: Аз започнах всъщност да колекционирам комикси от „Дъга“. Когато започнах да чета, хванах последните броеве, но толкова се запалих, че впоследствие си набавих и всички предходни. „Дъга“ ми отвори пътя към четенето изобщо. Благодарение на тази поредица започнах да чета „Властелинът на пръстените“, намерих си едно издание на „Хобитът“ на Народна младеж от 79-та година, „Великите географски открития“ изобщо, цяла плеяда от книги и литература. Тоест една от огромните крачки по моя личен път към литературата, беше „Дъга“. Затова се радвам, че сега съм тук, именно сред хората, които са създали тази поредица. Според мен това е едно от основните предимства, и даже мисия на комикса, да кара децата да четат.

?: А всъщност първоначалната цел на комиксите е точно такава-дидактическа.

Антон: Много е интересно това, което Росен казва, във връзка с френската енциклопедична култура. Французите четат изключително много. За тях комиксът е изключително развит. За тях Банд десине (рисувана банда, лента = комикс, бел. А.С.) е първата крачка към това да четат наистина. И всъщност там комиксът вече се е превърнал в елитарна култура. Когато някой чете комикси, в един момент разбира, че и в този жанр има висока литература и че и комиксът е елитарна култура. Ненапразно Умберто Еко събира комикси. Той е добър пример за разликата между масовата и не-масовата култура, между елитарната и ниската. Той самият пише сценарии за комикси. Показвам ви например едно издание за Ане Франк… Тоест, чрез комикса може да се пропагандират идеи, които са антирасистки. Както може да има комикси на ужасите, така има и образователни комикси. 

Г.Г.: Да, ето например „Маус“ на Шпигелман – това е история на нацизма, на лагерите, разказана през комикса и през личната история на бащата на Арт Шпигелман. Романът печели „Пулицър“. И, всъщност, да разкажеш тази история, за немското нашествие, за лагерите, с герои мишки, които са евреите, поляци-прасета, кучета и котки, да се разкаже тази история през такива визии, е наистина нещо, което освен, че размива границата между високо и ниско, стъпва на популярното, за да разкаже онова, което не би могло да се разкаже, цялата травма от холокоста.

Е.Й.: Аз за първи път чувам някой да казва, че от комикса е добил интерес към литературата и се е запалил да чете!

Аннтон: Да, но там също така има една култура, която забранява насилието, сексуалността в комиксите.

Р. Ц.: Да, а всъщност, комиксът се е зародил с такава идея. Той води началото си от 60-те години, когато един лекар е предложил като вариант елиминиране на насилието и това да не се показват голи тела в комиксите. А специално „Маус“ е тръгнал като притурка към списание, а впоследствие излиза като цялостен графичен роман. И в момента един откъс от този роман, който навремето е излизал като притурка, има колекционерска стойност между 10 и 50 хиляди долара.

Антон: По темата за оригиналите, Христо има една интересна история. Занесъл е за сканиране всичките си лични оригинали, и те са изчезнали. Тоест вече има колекционери. Те са тайни, но ги има.

Х.К.: За мен това е чист криминален акт. Но е факт, че аз се простих с огромен наръч оригинали.

Антон: Умберто Еко коментира същото нещо, че едно време не са смятали комиксите за каквато и да е ценност и масово са се изхвърляли на боклука. Аз искам да попитам В. Праматаров за неговото взаимодействие със сценарист, в случая Кънчо Кожухаров.

Веселин Праматаров: На мен целият ми досег с комикса всъщност е чрез Кънчо, прихванах и нещо покрай сп. „Рикс”, което спря да излиза. С него си паснахме, и досега сме приятели. Всъщност това, което направи за комикса „Терцианският светлим“ беше сценарий за филм.

Антон: Ако се направи българска антология, има много неща, които могат да бъдат издадени.

Г.Г.: Поне, като за начало, да направим библиография, и аз предлагам Николай Чернокожев, който се е занимавал с ранния комикс, 30-те, 40-те години, да каже нещо по въпроса.

Н.Ч.: Аз ще съпоставя българския комикс с българския роман и ще се върна на въпроса за качеството на българския роман. И трябва да си изясним това кой комикс наричаме български, този, който е направен от български сценарист и художник, по българска история (в широкия смисъл на думата), или пък има други основания да се мислят като български определени комикси. Ето стана дума например за „Господарят на пръстените“, както е българският вариант, колко е български един комикс, когато е направен от български художник.

Антон: Факт е обаче, че в „ДъгаЮ се публикува комикса преди да е излязла книгата.

Н.Ч.: Да, но тук вече опираме до въпроса за авторството. Ако тогава Толкин не е бил ракета-носител като име, а е въведен в България именно благодарение на тези неща, следва да се запитаме за функцията на комикса. Аз съдя по моите студенти, които са доста саркастични към „Дъга”, без да се интересуват от контекста му и имайки предвид своя житейски опит. Кой комикс е български, ако вземем за пример илюстрования вариант на Извора на белоногата“ или Черен арап и хайдут Сидер“. И да обърнем внимание на това какво може да се види в Чуден свят“ от 40-те като българска тематика: Велко болярин, Бан Янука и някакави разказвания на българската история…

Антон: Има един много интересен комикс на Петър Григоров, Български летец“, който е в стилистиката на предишните комикси за американски летци и излиза, когато ние сме вече в съюз с германските летци, подписваме договор, обявяваме война. И това вече е един български комикс, в който се говори за български летец, но е доста непопулярен, защото е разказан с истините на немската страна.

Н.Ч.: Всички неща, които попадат и в Чуден свят“ и в Илюстровано четиво“, са по някакъв начин приказни….

Антон: Виждали ли сте българския еквивалент на Мики Маус с цървули и калпак, който участва в бомбардировките на София. Това е изключително. Аз помолих за броя на „Литературен вестник“ всеки художник да ми изпрати най-типичния си герой и Евгени например, който е рисувал типично български герои, като Норил и Варга, ми изпрати рисункас Конан. Той е интерпретатора на Конан в България.  Ето например един Дилан Дог. Него го рисуват около 40 италиански художници, които един след друг поемат историята. Това в България не се случва, защото няма герои и няма история и отново се връщаме на темата, която Сотир поде. Имаме прекрасни поводи за история: Дан Колов, от който като герой би станал невероятен комикс, имаме Лазар Добрич, който обикаля целия свят, тоест има го пътешествието, Лазар има много жени – ето я любовта, връща се в България, за да участва във войната, има драма.

С.Г.: Не сме го направили, защото нямаше време, не може да направим всичко.

Антон: Казваш, че не сте имали време, или че не се е плащало достатъчно?

С.Г.: Казвам, че нямаше хартия!

Антон: Ето, това е интересен факт, особено за студентите, които не харесват Дъга“ – 300 000 бройки са се издавали навремето, при липсата на хартия. Тези 300 000 души са четяли „Дъга”, а не „Пиф”.  А това са много хора и тези бройки съществуват, има ги в архивите. Аз например, като дете не харесвах Дъга“. Не можех да го понасям, а сега го харесвам. Колкото до „Пиф”, той е френски комикс. Тук има и друг момент, че френските деца искат френски, българските – български, унгарските съответно унгарски комикси, и така. Затова Зигомар – сръбският супергерой го превеждат в Унгария още през 40-те години и става много популярен. Така че, трябва да има или преведен сценарий, или оригинален български сценарий. И аз мисля, че трябва да се създават комикси за вбъдеще, защото има достатъчно кадърни хора, които да ръководят това нещо, също така има и достатъчно кадърни български художници, например Алесандър Малеев, който рисува Спайдърмен. Виктор Кълвачев също.

Р.Ц.: Да, Александър Малеев, във форумите е известен като Алекс Малеев, е институция във рисуването на комикси по света. А Виктор Кълвачев е сценарист и аниматор, който  е много уважаван в Щатите. А това, което на мен ми прави впечатление е фактът, че създателите на комикси, и конкретно художниците на Дъга“, маргинализират труда си и недооценяват това, което са направили. Винаги твърдят, че е бил много аматьорски комикс, но децата са го харесвали. Което аз мога да опровергая, като знам колко усилия съм положил да събера цялата поредица и държах всеки един брой да е в добро състояние. Защото, ако самият творец толкова неглижира труда си, нормално е впоследствие студентите да не го оценяват.

Х.К.: Но в България не се преподава комикс. Аз направих един опит преди 5-6 години в Софийската академия, изнесох лекция за комикса в рекламата, тъй като знаете, че напоследък има едно завръщане на комикса именно в рекламата, на рисунки по-близки до прочутата американска рекламна рисунка, но с това се приключи, с тази една лекция. В България няма такова общество, което да се събира и да говори за комикси, няма книжарница за комикс литература. Не сме изградили още това.

Р.Ц.: Има интернет общества, но вече повечето хора четат комиксите сканирани. Има така наречените хъбове, чрез които човек може да намери всичко издадено 80 години назад. Има и платени, и за сводобно ползване. Просто в момента повечето четящи комикс в България не си купуват комикси, а ги четат онлайн. Защото аз като колекционер понякога имам повече от няколко бройки от едно издание и съм пускал неща за продажба на символични цени, но не бих казал, че има интерес. Но аз не качвам материали, защото съм доста против пиратството.

Е.Й.: Пиратството в случая е, когато издадеш един комикс, още утре да го видиш сканиран и да можеш да го изтеглиш.

Р.Ц.: Да, точно това се прави. Още на другата сутрин, новоизлезли комикси се намират в интернет за свободно теглене.

Е.Й.: Това е унищожаване на бизнеса.

Х.К.: Не съвсем, защото разликата е, че няма да се продадат 50 бройки, а например 35.

С.Г.: Или няма да се продаде нито една. Аз преди години пуснах Рикс“ в тираж 100 000 и нямам нито един продаден екземпляр.

В.П.: Аз си купих 20 бройки от магазин за хранителни стоки, продаваха се на касата.

Антон: Най-вероятно са били пиратски.

Г.Г.: Били са ксерокопия.

С.Г.: Или са изтекли от печатницата.

Х.К.: Значи историята на комикса в България тръгва като криминална.

Антон: Жоро, разкажи ни за резултата от твоя графичен роман – Вечната муха“.

Г.Г.: Имаше любопитство и интерес като към нещо, което не се появява често от български автори. Имаше и учудване, вероятно скепсис, какво е пък това сега. Някой във форумите беше написал, ей, докъде паднаха тия, да се занимават с комикси. На премиерата в Склада“ бяха изложени страниците, отпечатани на големи постери. Имаше много голям интерес наистина, но не мисля, че се продадоха много книги, ако това е въпроса. Да издадеш без компромис в качеството български графичен роман си е риск или лукс. Аз лично исках да издадем по-достъпен вариант, но художниците и издателите бяха по-скоро против, защото един графичен роман трябва да изглежда точно така. Да няма компромис с качеството, корицата, хартията и т. н. Не знам с точност, но се надявам около половината тираж е продаден. Говорим за 500-1000 броя, не знам.

Антон: Това е много добре. Това е успех. Само още веднъж напомням, „Дъга” е бил с тираж 300 000.

Г.Г.: А в момента български роман е с тираж 500 бр.

С.Г.: Да, ние издавахме „Рикс” под влияние на статистиката на „Дъга” и въобще не мислехме за други числа. Издадохме пробен брой на от 5000 бройки, за да видим как ще изглежда. И 92-ра година издадохме два броя по 50 000, под влиянието на „Дъга”. Но нищо не стана.

Х.К.: А тогава „Дъга” струваше 1,80, което е много, при средна заплата 100 лв. Издателството е печелило страшно много, при условие, че себестойността му е била 20 ст., не повече.

Г.Г.: Все пак тогава контекстът е бил друг.

2:05

Антон твърди, че може да има пазар на комикса, стига да се постигнат изискванията към героите и историята. Поне трябва на първо време да се направи една Антология, за съжаление по някакъв проект.

Е.Й.: Може да се направи една много добра история на комикса, красива, чувствена, въпросът е като се направи на кого ще се продаде.

Х.К.: Трябва някак да добие гражданственост, защото комиксът като 9-тото изкуство е лукс да се прави и е толкова непечелившо, че няма смисъл. И няма чалъм да стане печелившо.

Антон: Дори и да има един порно-комикс, той няма да се продаде.

Е.Й.: Но има една нагласа, че комиксите са за деца и не вярвам някой у нас да очаква да види нещо по-различно. Дори Дикенс, пак е за деца.

Антон: Но ето на Пенко и Сотир имат преведени вече 8 книги от една английска поредица с класически заглавия. И са чудесни. Има едно издателство Арт лайн, което сега ще започне да издава целия Астерикс.

Х.К.: Аз навремето имах един проект, с извинение за мръсната дума, за първите български светци, трябваше да правя илюстрации. И всъщност аз направих една книга за Иван Рилски, и исках да я направя като комикс, имайки предвид, че всяка икона и щампа е всъщност житие. Това е типичен комикс. Направих 16 фолиа, но за съжаление проектът пропадна и си останах с илюстрациите вкъщи. Но, ето това е един сюжет, който може да се развие.

Антон: Това, което си говорихме одеве за съвременните комикси. Аз мисля, че Сотир е подхванал вече тази тема. Мисля, че готвите някаква съвременна история.

С.Г.: Това е един сценарий, предназначен за филм, който брат ми в момента се опитва да адаптира, дори е публикувал във фейсбук някои готови картинки.

Антон: Стоян Шиндаров е един прекрасен български комикс-художник, може би най-добрият  художник на всички времена, по мое мнение. Той умира на 42 години и сега на първи декември ще има изложба в галерия Дебют“, а следващите два дни ще има кратък уъркшоп, на който ще се коментират тези неща, които тук си говорим. Относно сюжетите, които Стоян Шиндаров успява да публикува в Дъга, това са история за Георги Димитров (което е по-скоро илюстрована история), на Кирил и Методий, Търговецът от Мюнхен“, което е типичен, хубав комикс, публикуван е във вестник Жар“, и другото е Войната на босоногите“, което пак е идеологически натоварено, защото става въпрос за деца, които се борят срещу немците. И все пак, ето че не е важен сюжета, а начинът, по който е осмислен. И, според мен, историята за босоногите трябва да се преиздаде, защото ги има оригиналите. Една от историите му беше за Иван Загубански, приятел на Ленин, има и книжка за него. Тоест дори в тези сюжети човек може да се движи, стига да разказва интересно. Например Златният век на Югославския комикс е също 40-те години. Група руски благородници, изгонени от СССР, се установяват в Белград, правят група от 6-7 човека и всичките им сюжети са руски: Тарас Булба, Анна Каренина, и т. н., и от френски романи, които проникват тук и ние се учим най-вече от тях. А политическата ситуация стига до крайности. Например авторът на Пиф – Арнал е затворен за 5-6 години в лагер и надзирателите са го карали да рисува порно-комикси, за да не го убият. Съдбата на един от първите комикс художници у нас – Райко Алексиев, също е трагична. Но днес ситуацията не е такава а е свързана с бизнеса. Ситуация, в която от продукта трябва да се изкарат пари.

Е.Й.: Да, защото ако блокбастери например създават и издават комикси за удоволствие, то художниците и писателите го правят, за да изкарват пари от това. Правенето на комикси е свързано с усилена работа, не е чисто удоволствие. Това е професия.

К.С.: А доколко културата на компютърните игри, понеже разглеждаме и 3D комикси, е удар срещу вас, като създатели на комикс?

Е.Й.: Това по-скоро е бизнес. Един бизнес минава като трактор и, ако е по-голям, просто помита всичко останало около себе си.

Г.Г.: Не се ли хранят взаимно?

Е.Й.: Може да се хранят взаимно, но все пак видео-игрите не са комикси. Начина на създаване и произвеждане на герои и т. н. е различен. Това са различни по вид бизнеси.

Х.К.: Има изземване на функции обаче.

К.С.: Има и преходи. От комикс, героят може да се превърне в герой на игра, може да се създаде филм, и това се случва с успешните герои.

Антон: Евгени също е правил книги-игри, така че е участвал в целия проект на жанра. За мен обаче нещата с популяризирането стоят на преден план. Телевизията е важна медия за това. Излизането на български комикси е икономически въпрос. Трябват субсидии. И също така нещата трябва да се издават правилно. Да има пълна поредица, а не по един-два броя.

Р.Ц.: Ето в последните години има много блокбастери, направени на базата на комикси, защо в България не се случва това. Защо тук не се прави този преход? Ето това е бизнес.

Е.Й.: Някой непрекъснато обвинява авторите на блокбастери, че комерсиализират публиката, а всъщност тази потребност и този интерес идват от страна на публиката. Ако на публиката й се предложи Шекспир, ще го гледа ли?

Г.Г.: Да, Шекспир е блокбастър.

Антон: Има цяла поредица манга върху Шекспир.

Г.Г.: Комикс културата има някакво завръщане и киното непрекъснато я преработва.

С.Г.: Въпросът е как да извоюваме поле на изява по някакъв начин, което има право на съществуане и, в което да се казват неща, които другаде не могат да се кажат.

Г.Г.: Каза, че е достигнал и до половин милион. Но в момента българските книги се издават средно в тираж 500.

Сотир: Когато издавахме Рикс под влияние на тиражите на Дъга, издадохме един брой на Рикс пробно в 5000 бройки. И след това отпечатахме два пъти по 50 000. Луда работа…

Г.Г.: Кои години е това?

С.Г.: Деветдесет и първа

Г.Г.: Ясно е, че контекстът е бил друг. Когато е излизало Дъга през 80-те, не е имало нищо друго. Ако пуснете Тоблерон в български магазин през седемдесет и втора година, той ще има огромен тираж. Това е факт.

Р.Ц.: Както е факт, че Дъга е било дотирано от държавата.

А.: Не. Точно обратното. Дъга е давало пари на държавата. Издателството печели много пари. Това е помогнало и да няма идеологическа намеса.

Н.Ч.: А на какво ниво е било разрешението за издаване?

С.Г.: На най-високо. Не се е усещал никога „строгият поглед”.

Н.Ч.: Имало ли е още в първите издания, например в комикса „Неуловимият” на Стефан Дичев, задължение историята да се разкаже точно по определен начин?

С.Г.: Тогава не беше нужно това да се свежда като задача. Самата редакция решаваше така.

Н.Ч.: Този пример може да се обърне към това, как би погледнала част от българската публика, ако се появи някаква класика в комикс. Например любимият на целия български народ роман „Под игото”. Със сигурност някои зловещо ще ревнат, че е посегнато на българската класика.

Х.К.: Л’Юманите издаде на френски „Под игото” в комикс преди 50 години.

Н.Ч.: Французите могат да го издадат. Но въпросът е какво ще стане тук.

А.: Според мен Митко Палаузов е по-драстичният пример. Но не забравяйте, че България е срещу Германия в края на войната. Точно както и Франция. След четиридесет и пета година там излиза комикс с партизанин, който се казва 7-13. Той има 7 лунички на едната буза и 13 на другата и е бил любим герой дълго време. Тези неща са доста сложни. След 9 септември са казвали, че фашистите са лоши. След 10 ноември има желание да се обърнем наопаки, едва ли не сме с немците.

Е.Й.: Най-голямата морска битка през Втората световна война е била между Франция и Англия. Чърчил потопява френски флот. Но това го няма на комикс.

Х.К.: Понеже стана дума за цензурата, искам да кажа, че по времето правех комикса за хан Тервел в България стана проблемът с турското население. Сценаристът направи един епизод за боя на Тервел срещу арабите и те трябваше да викат „Аллах! Аллах!”. Но спряха този комикс. Тогава не го издадоха, въпреки че ми платиха хонорар.

Г.Г.: Значи все пак е имало цензура.

…???: Като читател ми прави впечатление, че в Дъга няма реалистични, съвременни теми. Те са или приказни, или детски. Или пък исторически. Това автоцензура ли е? Или просто не е имало интерес?

Д.Г.: Мисля, че въобще не ни интересуваше.

А: Има една серия на Светослав Янакиев, която е много екологична. Разказва се за един комин, който трябва да бъде затворен. Но това са инцидентни неща. Общо взето наистина няма съвременни теми.

С.Г.: Ние съзнателно бягахме от съвременните теми. Какво има да изобразяваме?

…???: Дори няма реалистични, нестилизирани герои. Всички са фантастични, исторически или приказни.

С.Г.: Според мен трудно може да има. Всъщност Дъга има само 42 издадени броя. Това е само едно начало. Не може да се каже, че има особено развитие.

А.: Списание като ПИФ излиза всяка седмица.

С.Г.: Да, това е една година издаване.

А.: А цеховото, за което Георги говореше има две страни. От една страна е лошо, защото художниците и писателите са разделени. От друга страна, това създава рутина на изкуство, което зависи изключително от сроковете. Евгений може да каже как се закъснява за серия и се работи през нощта.

Е.Й.: Да, това е най-трудната работа, с която съм се занимавал. Технически е много сложно, ако искаш да си свършиш работата като хората. Ако не си разпределиш добре времето за всички операции, може да стане така, че няколко страници са направени добре и останалите са много зле.

А.: Има нещо общо с журналистиката.

Г.Г.: А как работехте със сценаристите в Дъга?

Е.Й.: Със сценаристите сме се виждали и сме уточнявали, обсъждали подробности. Например колко картинки да има на страница.

А.: Нека споменем имената на някои сценаристи. Стефан Дичев…

С.Г.: Кънчо Кожухаров – той ми помогна да направим „Властелинът на пръстените”, което ние тогава преведохме като „Господарят на пръстените”. Негова задача беше да превежда и да подбира епизодите. Което е трудно за книга с такъв обем.

Е.Й.: Един добре написан сценарий трябва да съдържа описателен текст, който да се отличава графично от този, който влиза в картинките. И е важно, ако прочетеш по отделно двата текста, да останеш с едно и също впечатление.

Г.Г.: Сценаристът може ли да се намесва във визуалните решения?

С.Г.: По-скоро не. Но това е въпрос на лични отношения.

Р.Ц.: В старите комикси има много наратив. И когато героят прави нещо, смятат, че децата не го разбират, затова отгоре се пишат много обяснения.

Х.К.: Т.е. съвременният читател е много по-образован. А и по начало графично се отличават балоните за думите на автора, мислите на героя и т.н.

…???: Излиза, че и съвременното кино е повлияло на комикса.

Е.Й.: Аз наричам комикс това, за което можеш да разкажеш какво се е случило, когато го отвориш. За мен това е история в комикс. Например ПИФ.

А.: Това винаги много ме е ядосвало. Българските художници не знаят френски, четат ПИФ и си го разказват по свой начин. Там във всички истории има каламбури и т.н. Но българските художници гледат картинната част и си измислят някаква история. Мисля, че това е една от причините да не се създаде тази връзка между сценаристи и художници.

Е.Й.: Какъв е проблемът когато един писател започне да пише комикс сценарий? Обикновено писателят прави така „Седи един дядо и неговите внучета. Дядото разказва какво е имало едно време и т.н.” Това не може да бъде комикс.

С.Г.:Писането на сценарий за комикс е специфична работа. Писателят трябва да може да си представи какво може да бъде пресъздадено на комикс и какво не. Както кино сценария.  Това просто е различно от всичко друго като писане. Писателя трябва да може да разпределя информацията. Например емоционално отклонение, което да е диалог или екшън сцена. Между тях трябва да има баланс. Много е важно както за комикса, така и за литературата изобщо. Проблемът е, че никой не се учи да прави това.

А.:Рене Госини е бил художник преди да стане сценарист. И кото умира, неговият художник Юдерзо прави много по-слаби истории за Астерикс.

С.Г.Това е въпрос на умение и въображение.

К.С.: Напълно съгласна съм, че има нещо наречено комикс-култура, но ми липсват достатъчно познания до каква степен е развито тук. Това наистина е отделен тип мислене. То може да преминава в субнива и със сигурност е много специфично умение да направиш от една добра история добър комикс.

С.Г.: Не става въпрос за специфично умение. А за човек, който може да разказва истории и да се научи да прави истории за комикси или кино.

Г.Г.: Но трябва и да бъде потърсен, поканен.

С.Г.: Илф и Петров казват: „В град Бобруйск се случи нещастие. Местният фотограф Алберт написа киносценарий” Т.е. това трябва да бъде научено.

К.С.: Има един проект „Различия в картинки”. За който се обърнали към млади художници, които не са специализирани в комикса. Редакторите разказаха, че ролята им е била именно да говорят с художниците. Повечето от нещата, включени в тази книжка нищо не разказват. Има едни хубави картинки и това е.

А.: Не знам дали сте запознати с новия комикс „Бяс” на Коритареви, който е донякъде добре нарисуван. Но изцяло липсва история. Има много текст, но в него се съдържат граматични и стилистични грешки. Редакторът е местния фотограф. Комиксът е преведен на френски и английски. Но това, че преведено не означава, че то съществува на български. Много е важно да има интересна и хубава история. Те са тръгнали на обратно. Първо са направили пластмасовото човече, издали са скъп албум на три езика, но историята я няма. А трябва да се тръгне от героя. Дисни не е направил първо главата на Мики  Маус от пластмаса, а първо е създал едно мишле и от там нататък тръгва историята, която стига до Дисниленд.

Р.Ц.: Няма универсална формула за това. Има няколко школи. Например художници, на които сценарият е нахвърлян, правят рисунката и чак тогава сценаристът се опитва да напасне текста, да вкара диалог. Има и много подробни сценарии, при които художникът няма никакво поле за изява.

Х.К.: Но например ако пише „Трамваят идва и той скочи от него.” Художникът може да му удари ракурс от колелата на трамвая. Това не е нужно да се описва от сценариста.

Р.Ц.: Виждал съм панел на Франк Милър, който е изписал страница и половина за описание на стая и всичко, което той иска да има в нея.

Е.Й.: Опасно заиграване е пишещ човек да започне да описва картината, която иска да види. И художникът да трябва да я претвори в действителността. Могат да се получат ужасни разминавания.

Х.К.: Не е непременно художникът да е автор. Например аз може да съм писател, който иска да направи комикс. Ще наема художник и ще му плащам, за да рисува точно това, което кажа. Зависи какво иска автора. Понякога водещ е художникът, но в повечето случаи в тази роля е авторът.

А.: И аз мисля, че водещ и на запад в момента е сценаристът.

Х.К..: Освен това комиксът се води повече за литература.

Е.Й.:Но и в киното, в момента, в който отсъства интересен текст каквото и да се прави нищо не става.

Х.К.:Т.е. важна е драматургията.

А.:Искам да ви напомня за един сценарий, който съществува поне пет пъти в българския комикс. „Островът на съкровищата”, който има пет различни версии от петима художника. Т.е привлекателната история, която интригува от самото начало продължава. Не напразно Евгений рисува Конан. Конан е як, брутален мъж, което е символ.

Е.Й.: Не символ. Конан е удивителна литературна находка, ако трябва да го анализираме. Интересът не е случаен.

А.: Дори и сега да продължиш да го рисуваш, ще има интерес.

Е.Й.: В този ред на мисли, когато говорихме за дядото и внуците, ставаше дума за хан Крум. А самият хан се появява на една картинка в началото.

А.: Т.е. главният герой не е важен. Вашият герой Добромир, например не е историческа фигура и е по-интересен.

Г.Г.: В момента правите ли български авторски комикси?

Е.Й.: А Добромир български герой ли е? В тази история няма нищо българско. Аз не знам за какво става дума в този комикс. Така и не разбрах.

А.: Но се е получило.

Г.Г.: Това е работа на читателя.

А.: Както в сериалите, в които не казват на актьорите какво ще им се случи в следващия епизод.

Е.Й.: Добромир не е правен по сценарий, а по роман с идеята за филм. Но се прави на комикс, защото така най-лесно може да бъде представен пред публиката. Това аз наричам вредно. Защото това не е роман.

А.: А това имаше успех. Пътуващият герой е много важен за комикса.

Е.Й.: Изключително опасно е този герой да се нарича български. Аз не съм нарисувал нещо българско в него, изключително объркан е исторически. Но за моя изненада това минава за българска история.

А.:Спомням си, че в Дъга използваха каратистките методи на Доктор ЖЮстис.

Р.Ц.: Любимият ми хан е Тервел, само заради хубавото чувство, което ми е останало от Елемаг – войнът на Хан Тервел от Дъга. Скоро четох Български хроники и през цялото време си спомнях за Елемаг и Тервел.

Е.Й.: Комиксът за хан Тервел наистина е български. Но при Добромир това не е така. Освен, че е правен от българи. Самата история според мен дори леко антибългарска.

А.: Преди години във в. Стандарт имаше поредица исторически комикси, която се редактираше от Божидар Димитров. Там имаше желание за поддържане на българския дух в трудни времена. През четиридесетте години също е било така. Това е стремеж винаги да се търси назад в историята ни нещо, което да подкрепи самочувствието ни. Наистина няма съвременен български комикс. …???, кажи нещо за фестивала в Люцерн, който се разви пред очите ти.

…???: Разви се в много посоки. Той започна като регионален фестивал на неизвестни художници и в рамките на петнайсет години стигна до това, че в момента канят водещите европейски и американски автори. Като повечето фестивали се организира около една водеща тема, която може да е героят, неудачникът, страх и т.н. В рамките на една година всеки от участниците….(тук й звънна телефона и отиде да говори)

А.: На този фестивал в Люцерн една иранска авторка, която говори само и изключително за съвременната политическа ситуация в Иран. Това е изключителна история, която е по-силна от който и да е репортаж. Тя говори за съдбата на жената в мюсюлманския свят, съдбата на емигрантите и интелектуалците в едно маркобесно общество.

Г.Г.:  Guardian и Обзървър са особено активни, дават награда и за кратка комикс история , в анкетата всички автори посочват на първо място Persepolis и Mаus. Тук няма екшън, има лична история на обикновени хора. Искам да кажа, че от това също стават силни, за мен най-силните, съвременни графични романи.

А.: Историята на малкия човек.

Г.Г.: Да. Един от смятаните за най-добри комикси е този на Бригс, който разказва обикновената история на майка си и баща си – от сватбата до смъртта им. На тях нищо особено не им се случва. Живеят ежедневен живот в малко градче.

А.: В „Американски разкош” имаше същото нещо. Героят има много обикновен, беден живот. Но същото прави Уил Вайзнер(?)

Р.Ц.: Аз мога да кажа моето мнение. Според мен водещото в романа е историята, а в комикса в момента водещото е картината. Роман новела е Mouse. Комикса за ?.?.? са откровено грозни картинки със силна история.

А.: Т.е. картинката не може да е грозна, защото обслужва историята.

Е.Й.: Грозна в какъв смисъл?

С.Г.: Не може да се нарече грозна в никакъв случай.

Р.Ц.: Ако трябва да сложа моя критерий за грозно – това и аз мога да го нарисувам. Аз не мога да рисувам. В този смисъл приемам този термин роман новела, когато водещото е историята.

А.: Уил Айзнер прави Спирит и други важни герои. След като дълги години работи като обслужващ художник в армията и рисува картинки как да се използват оръжията. Изведнъж той решава на стари години да се обърне към собствената история. Първата му книга е „Моето общуване с господ”, където се връща към изворите на религията си, еврейството.

Е.Й.: Кое налага това да се случи в комикс роман?

С.Г.: Според мен е важно как се съотнася историята, спрямо графичното изображение. Трудно е да срещнеш подходящ писач на истории и човек, който да отговори графично. При Persepolis това е успешно.

С.Г.: Историите в „Американски разкош” са нарисувани от няколко автора, но удивително си приличат като стил. Това означава, че той  търси хора и работи с тях върху това как да изглежда историята. Това поле трудно можем да закачим.

Х.К.: Както каза Евгений, само с промяната на един ракурс цялата работа може да рухне.

А.: В последните години във Франция има една изключително популярна история, която се казва Декалог. В този Декалог се разказват дванадесет различни истории за един ръкопис, който тръгва от египетско време и се стига до наши дни. Всяка история има различен художник с различен стил. Друга история се казва Квинтет. Един сценарист дава на петима художника история, която се развива през Първата световна война. Всеки рисува от различна гледна точка – на певицата, на кларнетиста, на полковника. Те се четат заедно и по този начин се разкрива цялата история. Наистина водеща е историята. Евгени започва работата си във време, когато художникът има водещо значение.

Х.Х.:И, когато художниците взимаха повече пари.

А.: Гусини, сценаристът на Астерикс получава много пари.

Р.Ц.: Най-скъпо продадената страница е за милион и двеста хиляди долара.

Е.Й.: Това, че Сотбис е продал Ван Гог на „японски шейх”, не означава, че Ван Гог е най-добрият художник.

Р.Ц.: Водеща може да бъде носталгията.

К.Х.: Мисля, че пропускаме най-важното в нашия разговор. Има ли издателство или продуцент, който да организира тази работа в България? Да се каже общество, звучи много раздуто, но има ли кой да организира артистите?

А.: Във Франция това са Ломбар…

С.Г.: Мисля, че в България комиксът остана в сферата луксозните хобита, кокто е писателството. Човек не може да се издържа от тази работа. Според мен, ако решим да правим нещо, то трябва да е за чисто удоволствие.

Е.Й.: Човек си прави удоволствие с комикса. Но аз говоря за него като бизнес, професия. Аз си го спомням като нещо, с което човек може да се издържа.

Р.Ц.: Говорил съм с Симеон Атанасов, който направи поредицата на Стандарт. Той работи по много сложна схема. Спонсорираше го американец, след това имаше дотация от Стандарт, отделно имаше притурка към вестника.

К.Х. 39 лева струваше една страница комикс. 50 лева струва цялата страница със сценария.

С.Г.: Това потвърждава моите думи, че това е работа за богати хора, които нямат нужда да си изкарват хляба с комикс.

Х.К.: Невъзможно е да се прави комикс за удоволствие.

Г.Г.: Ние започнахме нашият комикс за удоволствие и го направихме за удоволствие. Започнахме го без идеята да бъде публикуван някъде. След това се намерихме сп. Едно, където публикувахме пет епизода. Списанието се отказа, защото им излизаше много скъпо. После ни поканиха в сп. Абитаре, което е архитектурно т.е. с интерес към визуалното. От там се прехвърли и в италианското им издание. Последните епизоди направихме отново за себе си. Накрая събрахме всичко в книгата. Това е в продължение на пет години.

Понеже това май е първият разговор за комикса, сетих се за още една липса. Липсата на тип вестникарски политически комикс, който да преработва актуалното. Това също е друг тип култура.

.Тони: Примерът с комикса „Бяс” на Сибила и Иван Коритареви за мен показва тотална апатия към настоящето. Освен, че в него няма тема, той е като една история от картинки. Какви са коментарите във форумите?

Р.Ц.: Честно казано почти няма такива форуми има само един в comicsbistro.net, където коментарите са „супер”, „яко”. Но един друг се хвалят.

Г.Г.: Има ли друго такова общество като комикс бистро?

Р.Ц.: Според мен няма такова общество или поне аз съм извън него.

А.: Вероятно има такива групи. Във Фейсбук страницата на Дъга има над 13 000 фена.

Р.Ц.: Всички от познатите ми, които са фенове на Дъга във Фейсбук, са фенове само заради носталгията. Т.е. те не се интересуват от друго.

А.: До голяма степен творчеството на Георги е заето от спомена за детството, връщането към шейсетте години. Комикса е част от това връщане.

Х.К.: Целта на историческата живопис е да пресъздаде неща, които са се случили или не са се случили, но е би трябвало да се случат. Всички знаете, че хан Аспарух се рисуваше с бръсната глава и пискюл. След това идва модата да го рисуват като неандерталец. Това е смешно и разбира се се втъкава в националната памет. Ханът идва тук да даде държавност на племената, но те реално те не го възприемат.

А.: Това е въпросът за създаване на герой.

Х.К.: Човекът е свързан с културата на книгата. Всяка книга е фиксирана за определена възраст. Като ти дадат „Под игото” на пет години, може на петнадесет да се сетиш, че има нещо интересно в това.

А.: Искам да ви върна към въпроса за бъдещето на българския комикс. Има едно триезично издание от испански, български и английски организации. От българска страна участва Червената къща. В него са включени най-добрите испански и английски млади художници, а от българска страна участват ученици на различна възраст. Тези, които са водили уъркшопа от българска страна са написали „В България няма развит пазар и професионални комикс артисти”. Това, че няма развит пазар е правилно съждение, но може да има.

Е.Й.: Може да се направи много чувствена история на комикса, но тя трябва да се продаде. На кого? Кой чака тази история?

С.Г.: Ако трябва да говорим истината тук трябва да има държавно дотиране.

А.: Задължително трябва да има подпомагане от държавата. Както е в Канада например. Сигурен съм че поне една антология трябва да се направи на първо време.

С.Г.: Това трябва да придобие гражданственост. Защото при всички положения това ще бъде винаги луксозно занимание.

Х.К.: Аз работех по един проект за Св. Иван Рилски. Исках да направя тази книга като комикс, но всичко рухна и в крайна сметка рисунките останаха вкъщи.

А.: Сотир готви някаква съвременна история с брат си. Разкажи.

С.Г.: Адаптираме един наш киносценарий. Все още сме в началото, но сме твърдо решени, че ще го направим.