.

Пощенски марки на Кръстю Чоканов

2006 година – в серия от статии за Филателен преглед направих някои поправки за бъдещ каталог на българските пощенски марки. Кръстю Чоканов, Веса Василева, Жана Костуркова бяха първите автори, с които се срещнах и заедно с тях направих уточнения и изменения в анотациите на Каталог на българките пощенски марки 1879-1999 г. на Комитет по пощи и далекосъобщения от 1999 година.


Статията за Кръстю Чоканов е в брой 3 / 2006 година на Филателен преглед. Това е последната публикация за него преди да си отиде от видимия свят  – на 101 години!

Комикс-поколението на родените след 1980

Списание ЛИК публикува текст от срещите ми с трима млади комикс автори. Като въведение резюмирам работата на двама познати в киното и театъра художника, изкушени от комикса в период от кариерата си.

Димитър Митовски (роден 1964) започва бързата си кариера с арт комикс в запомняща се изложба в НХГ с групата “Диско 95”. В момента е успешен режисьор и продуцент на реклами, екшън сериали, игрални филми (Мисия Лондон). Когато може, сам прави сториборд за филмите си, за него това е важна част от изграждането на убедителни ситуации и характери, до крайната реализация на филмите той рисува.

- Първо започнах да се занимавам с анимационно кино.
- Завършил си при Доню Донев…
- …да, но още в художественото училище за сценични кадри в Пловдив рисувах комикс. Покрай анимацията правих сториборд, и до днес го използвам повече като връзка с драматургията, отколкото като завършен продукт.
- Фелини има такива работни комикс тетрадки.
- Да, за мен комиксът е работен инструмент. Но в проекта Диско-95 комиксът ми беше напълно завършена история, по сценарий на Елин Рахнев. На три монитора влизаха с бавен ход кораби от екран в екран, а историята разказваше иронично любовна история.
- В стилистиката на Корто Малтезе на Прат, но със заглавие “Пътуване към Шанхай”.
- Да, това беше умишлено, накрая романтичната любов завършваше с отрезвяващ надпис в една тоалентна: Диско-95, която приземяваше емоциите и връщаше зрителя към общия ни проект в Националната галерия.

Никола Тороманов-Фичо (роден 1968) е най-награждаваният и обсъждан театрален художник през последните десет години. За темата ни е интересен като комикс-съучастник на Георги Господинов в първата българска графична новела “Вечната муха” (трагикомикс). За горните двама автори комиксът е важен творчески епизод, но и инструмент в другите им творчески инкарнации.

А какво се случва с поколението, родено през 80-те. Активните днес. Те са объркани и дефинирани едновременно, пътуват по света, работят за световни филмови компании. Трима от тях могат да ни помогнат за обособяване на основните тенденции.

Борис Праматаров (роден 1989): Красотата е маска на грозното.
При този активен млад художник, завършил преди месеци  бакалавърска степен в Художествената Академия комикс, илюстрация, оформление на книги не се разделят като графичен език и цялостен концептуален подход.

– Аз правя и сценариите на собствените си рисувани истории и мисля, че най-лесно така можеш да разкажеш хармонично и без запъване и пречки идеята си.
– Не виждам цвят в работите ти – сурово разделение на равни количества черно и бяло?
– Предполагам, че в един момент ще започна да използвам и цвят в историите си, засега този контраст ми е достатъчен да изразя идеите си. Когато рисувам върху черна основа с бяла темпера или маркер, или какъвто и да е материал, нещата са малко по-различни, но се стремя отново към общ баланс.
– Графити, участия и награди от фестивали за комикс в Полша, Белгия, Швеция, дълги пътувания  и срещи с европейски и азиатски  художници от твоето поколение – впечатляващи две последни  години. Какво ново си намислил?
– Започнал съм анимационен клип за групата „Насекомикс“. А графитите – освен публичните, не правя “тайни” графити, не защото имам морален проблем, просто нямам тръпка за това”.

Борис не плагиатства графити стилистиката си – научава за Кийт Харинг едва по време на специализацията си по програма Еразъм в Гент, Белгия, когато преподавателите в Академията, в която е гост, го питат дали се е повлиял от американския гуру. Тогава и за пръв път научава за него – постфактум – много го харесва. Нарича такъв пластичен подход с шаблона “изчистени форми”. Всъщност последните му работи нямат нищо общо с тези първични пиктограми. Разрезите му на човешки фигури са безпощадни, в тях се смесват вътрешности, сексуални секрети, страсти и орнаментални стилизирани чувства в комикс-език, който може да разкаже сложна история дори в един единствен лист. Той е дефиниран: “искам всичко да е материално” и неясен: “искам да го преживея” в едно изречение.

За учител по драматургия се сеща на първо място за Ким Кидук, още не е знаел, че ще посети и Южна Корея като част от обучението си. Иска да пътува и учи още – не смята, че е утвърдил стила си, а и не вярва в добра реализация в България. Проекти като участието му в заключителния етап на конкурса за съвременно изкуство МОСТ са само детайли от проявите му в различни области на визуалното. Заедно с групата “Кръвта става вода” (The blood become water) участва в сборник, в който съжителстват без определена тема комикс, рекламна стилистика, провокативна илюстрация.

И в кориците на книги, които е направил досега, Борис сякаш иска да разкаже изцяло историята, не да синтезира елемент за подсказване, намек, препратка към идеите на книгата. В съвсем наскоро отпечатания брой 2 на “Ко Миксер” той описва успешно намеренията в графичните си листове: “Давам свобода на въображението си. Не спестявам и най-грозния образ, изпълзял от септичната яма на подсъзнанието ми. Чрез рисунки пресъздавам страховете си, че нищо не стабилно и реално. Красотата е маска на грозното.” И – да, въздействието върху все по-многобройна публика се покрива с първоначалните му идеи!

Иван Коритарев (роден 1986): Завършени комерсиални продукти.
А.С. Значи, комиксът за теб е по-скоро хоби?
И.К. Да, но това не е само в България. И по света комиксите не могат да ти осигурят средствата да живееш. Даже Алекс Малеев, който е изградил сериозна кариера в Марвел, работи за филми, прави рекламни постери, работи за Нешънъл Джиографик и т.н.
–  И все пак, ако печелиш достатъчно от комикс, това ще го постави ли на първо място в заниманията ти?
– Аз всъщност искам да се занимавам с всичко, което е свързано с разказване на истории. Това ми харесва.
– Кажи нещо за комикс проекта ви “Бяс”. Това не е нещо, което може да се нарече “хоби проект” – скъпо издание на три езика, с играчка, проектирана и произведена специално към изданието, видеоклип, цялостна промоция,  това е завършен комерсиален продукт. Моето мнение за историята в Бяс е, че е доста неясна, но този комикс има много почитатели, особено сред тийнейджърите.
– Качеството на “Бяс” не е достатъчно високо от перспективата ми днес. В момента бих променил много неща. Но, все пак, работата по втората част е напреднала, има само организационни пречки. Започнахме го с проекти на герои – зайци за едно българско издателство, заедно със Сибила Коритарева. Имах и няколко страници в новата “Дъга”. Но и това списание не беше много по мой вкус, въпреки, че излязоха цели 13 броя.
– А първото списание “Дъга” от 80-те не е ли традиция, върху която сте стъпили?
– Не, аз имах вкъщи само отделни броеве, епизодично съм ги гледал. А се учих от интернет. От българските автори, които работят за големи издателства харесвам Виктор Кълвачев, Светлин Велинов. Учил съм се с гледане и копиране. За разлика от Сибила, която е минала през художествената гимназия и НАТФИЗ, се разминах със специализираното образование. Кандидатствах анимация заради родителите си, но нарочно давах грешни отговори, за да не ме приемат. Имаше вариант да стана адвокат, или да работя в полицията – да правя портрети на заподозрени.
– Струва ми се интересна професия – рисуване на виртуални портрети на престъпници. А и актуална някак…
–В момента съм на обучение за режисьор на синематици, в същото време работя като сториборд художник, а и всичко, свързано с анимация. Имам опит от работата си в САЩ в екипа на “Трансформърс 2”, сега рисувам различни стадии от игри, които предстои да се появят на световния пазар. А за комикса – имам проект за собствена графична новела.

Ивайло Драганов (роден 1985). Любимият ми проект е comicsbistro.com
Съвременните комикси на групи художници от Европа преодоляват лесно разстоянията – с електронна поща, Facebook, Skype, за да се организират накрая в издания като Traveller, The Migrating Comics Sessions. Съвременни фанзини, в които не винаги авторството е на първо място – част от проектите са съставени на принципа на comicjam, историята се дописва/дорисува от участниците, последователно линейно или на един общ лист, понякога завива в неочаквана за групата посока. Темите се въртят около екологията (за), глобализацията (анти), виртуалното общуване (любовно, приятелско, перверзно). Характерно е, че организаторите не са от България, най-често се работи по предварително зададени теми, с финансиране от Европейски програми за култура и поощряване на мултукултурното развитие и съхраняване на характерните особености на различни национални култури. Резултатите са по-скоро в сферата на общуването, “случването” на изложби, хепънинги, анимационни кратки форми. Може-би е по-добре, че националното не се показва в тези сборници. Общ знаменател в резултатите – фрагментарност, номадски привички и ескизна графичност.

Ивайло Драганов е един от тези млади хора в студентска възраст. Проектът му comicsbistro дава форум за обсъждане на българската комикс сцена, като е граничен за официалните издания и рехавата ъндърграунд сцена. Самият той участва в международни комикс резиденции, добре запознат е с постиженията на Шпигелман, Сатрапи, на авторите от легендарното издателство Futuropolis, виждаме го от собствените му серии, изградени в стилистиката на семиотичните експерименти на OuBaPo.

Липсата на алтернативна комикс сцена е лесно обяснима с липсата и на официална сцена за младите. Няколкото само български сборника са с трудно осигурено финансиране, компромисен избор на автори, съжителство на истински находки на таланти и ученически опити, дори от студенти от специализирани институти по изкуства.

Все пак, в същия сайт стигаме до интересен анонимен автор. Gradski tigar се отказва от българското графичното наследство и безнаказано лети в сериите си над София, забива се със самолет в “грозната статуя” пред президентството, пише безгрижно страстни диалози с правописни грешки. Истински градски тигър, който продава комиксите си в книжки-ксерокопия, вързани с телче, на минувачи и по нощни заведения. Може би процесът ще е обратен – подземната култура ще създаде земя за официални комикс издания. Каквито има във всички държави от бившия Източен блок.­­­­­­­

Изкуството да летиш

Интервюто е публикувано със съкращения във вестник Култура – Брой 35 (2697), 19 октомври 2012
Благодаря на редактора Марин Бодаков!

http://www.kultura.bg/bg/article/view/20195

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антонио Алтариба (роден 1952 година в Сарагоса, Испания) е писател, професор по френска литература в Баския университет.

Интересува се от визуалните аспекти на писането и наративните възможности на визуалното. Теоретик на комикса, фотографията,еротичната литература. Сред най-важните му книги са: La Espana del tebeo (Комиксът в Испания, 2001), Tintin y el loto rosa (Тентен и розовия лотус, 2007), Los tebeos de la transicion (Комиксът на прехода, 2008), La paradoja del libertino (Парадоксът на Либертина, 2008).
Автор на сценариите за няколко графични новели: Amores locos (Луди любови, 2005), El brillo del gatto negro (Блясъкът на черната котка, 2008), El arte de volar (Изкуството да летиш, 2009).

За графичната новела „Изкуството да летиш” Антонио Алтариба и художниът Ким са удостоени с най-престижната испанска награда Premio Nacional и трите големи на­­­­­гради на фестивала на комикса в Барселона през 2009 година.

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антон Стайков разговаря с Антонио Алтариба в Белград, по време на десетия международен фестивал на комикса, на 29 септември, 2012 г.

 

АНТОНИО АЛТАРИБА
На 4 май 2001 година моят баща се самоуби на възраст 90 години. Неговото решение беше последица от дълга верига събития, които маркираха неговото съществуване.

АНТОН СТАЙКОВ
 Това е документална история?

А.А. Да, историята е съвсем истинска. Бях разкъсван от болка и вина и се заех да я напиша като сценарий за комикс. Заглавието дойде в самото начало – „Изкуството да летиш”. Един по-ранен вариант на заглавието е „Войната на моя баща”. Направих много дълго и подробно предварително проучване.

Какъв е творческия процес, когато се намираш в състояние на емоционален шок?

Трудно е да пренесеш в картини и текст една интимност, която, въпреки, че е на много близък човек, не е моята собствена. Трябваше да организирам един разказ, който да заблести между документалните изисквания и визуалните метафори. Аз знаех инстиктивно как той е умрял. И как е живял. Той ми разказваше многократно перипетиите в живота си. Даже го насърчих да ги запише, за да намаля симптомите на депресия последните години. Той ми остави 250 страници изписани със ситен почерк, препълнени със спомените му.  Но това, което научих за него, не беше нито от написаното, нито от чутото от него. Това, което знам за него, е, защото бях в него, може би с него. А сега, след смъртта си, той се превърна в мен. И така мога да разказвам живота му с истинността на неговите свидетелства и с емоцията на кръвта, която още тече в моите вени.

Не разказвате целия му живот. Това не е биография като чист жанр.

Баща ми е роден през 1910 година, в моя комикс се появява по време на гражданската война в Испания. По време на битки, в автентична атмосфера, поставен в реални пейзажи, разрушаващи се градове, автомобили от това време.

Погледнах сценария, който е публикуван на сайта ви. За изненада на читателите, той е с повече страници от окончателния комикс!

Противно на моите навици за писане, в тази лична история се поддадах на гнева и страстта, които можеха да изместят концептуалната лекота на писането. През 2004 година още се намирах с състояние на шок, след самоубийството на баща ми. Освен това трябваше да се занимавам и с процес срещу резиденцията, в която протекоха последните му години, защото те искаха да им платя 34 Евро, които той още има дължал. Към траура и чувството за вина се прибави гнева. Гняв, защото чувствах този „дълг” като допълнително унижение, последното от една дълга серия, която всъщност доведе баща ми до вземането на това ужасно решение. Но някак съчетах дългата по ръкописа с емоциите, които не ме напуснаха до самия край.

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Трудността в комикса е и взаимодействието с още един творец, който не е докрай подчинен на вижданията на сценариста, а трябва да ги разбере и интерпретира адекватно. След това – издател, разпространение, публика, на която се поднася неочаквана история в неочакван жанр.

Работех с много ясна наративна и стилистична схема в главата си от самото начало. Работех усилено, въпреки, че бях почти убеден, че този сценарий не може да намери издател. И даже художник. Но, за моя изненада, почти като в магия, събитията се развиха по положителен начин и книгата победи всички пречки и обстоятелства и получи в Испания един успех без прецедент в света на комикса.

Рисунката е стилизирана, малко напомня на „чистата линия” на Ерже, автора на Тентен, но това е реалистичен комикс, нали? Въпреки, че партньорът ви – художникът Ким е по начало сатиричен художник.

Да, разбира се. По време на работата с него се появиха няколко очевидности и констатации, които бяха откритие за мен – за адекватността на комиксовия език в такъв личен проект. Това още повече ме окуражи да продължа нещо, което е близо до сърцето ми. Направих документални проучвания. Ето, немските Юнкерси, те са детайлно разучени и нарисувани от Ким. Когато нямаше конкретни лични документи, с художника все пак търсехме в различни архиви. 1938 година – това е разгромът. Моят баща беше анархист.
Гражданската война в Испания предизвиква неизброимо количество литературни и екранни творби. Пикасо, Хемингуей са между имената, които автоматично се асоциират с реакцията на интелектуаците срещу една абсурдна гражданска война. Мнозина всъщност не могат да разграничат тази война от последвалата я Втора световна война. Паметта на народите малко приблизително се отнася към нея. Затова и толкова важни са литературните произведения, посветени на войната, в които се вплитат лични съдби, които я правят по-малко абстрактна.
Трябваше да се защитавам срещу някои критици, които опростяваха фабулата на новелата и твърдяха, че тя не се отнася уважително към гражданската война. Но пък – от друга страна, от друга перспектива, животът на моя баща – и на неговото поколение, е една битка, и по-точно, един провал и поражение. По някакъв начин, мога да кажа, че моят баща умира още в края на войната – но едва 60 години след това той става физическа жертва на моментен шок. 25 страници от комикса от цели 200 са посветени на войната, ако ги изчисляваме само като количествено измерение. Това са само 10-12 процента. Но трябва да разсъждаваме върху по-широките измерения на войната – кога тя започва, и най-вече как и кога завършва. Гражданската война е последвана от съпротивата срещу немците. Без да забравяме франкизма, който трае повече от 40 години. 40 години „победа”, а не мир, както ни натрапваше пропагандата на режима. В някакъв смисъл може да се твърди, че нашата „нарисувана война” не минава обезателно през сценография и бутафория от оръжия, униформи и експлозии.Често тя влиза по-навътре, пълзи като тумор и убива тихо, без изстрели и бомбардировки.

Много българи заминават да се сражават на страната на анархистите. Има документален роман от българския писател Светослав Минков – „Мадрид гори”, който описва чрез вестникарски хроники последвателно и без коментар събитията, такива, каквито са видени в София на страниците на пресата. Българската критика не може да достигне до крайно решение какъв е точно жанра на тази проза.

Имало е една международна солидарност, интернационалните бригади са се присъединили към испанските анархисти и действително има немалко българи между тях, които идват да се борят срещу испанския фашизъм. След гражданската война голяма част от сражавалите се срещу фалангстите са прехвърлени в концентрационни лагери в южна Франция.

Ще се опитам да намеря френски превод и да ви изпратя един от най-вълнуващите романи в българската литература – „Осъдени души” на Димитър Димов, посветен на темата за гражданската война в Испания, която провокира всички световни събития и повлиява на развитието на света последвалия половин век.

С голям интерес ще я очаквам. Наистина е интересен отстранения поглед към испанската история, която, както се оказва, е част от общата  съдба на света.

Навярно знаете, че Арнал, създателят на известния в България Пиф, е бил в концентрационен лагер във Франция. За да оцелее, е трябвало да рисува за надзирателите еротични рисунки.

Знам за тази история. Да, разбира се. В южна Франция са били построени и са функционирали дълго време около 20 концентрационни лагера, в които са били затворени повече от 100 000 испанци и интербригадисти. Те строят бараките и инфраструктурата със собствените си ръце. Моят баща успява да избяга, присъединява се към френската съпротива срещу немците, транспортира оръжия и материали като шофьор на камион.

Може би за българите тези събития са познати и от личността на Екзюпери.

Да. Тъй като сме на територията на графичната новела и комикс, посветен на сериозни, трудни за интерпретация теми, да спомена, че има графичен роман за Екзюпери по сценарий на Умберто Еко, с рисунки на Прат.

Критиците навярно са правили съпоставки между вашият графичен роман „Изкуството да летиш” и „Маус” на Арт Шпигелман? Мислехте ли за тази книга?  Това е една тежка тема. Вашата новела не е илюстрован роман, създаден за забавление. Катарзиса, достигнат от такива книги, има своята цена за читателя.

Точно така. Аз познавам добре историята на Шпигелман. Но не съм мислил за него , той не ми е повлиял, в смисъла на изживяването на моята собствена болка.

Когато започнахте да пишете, мислехте ли историята като книга, която после да се превърне в графична новела?

Не, от самото начало пишех историята като роман в картини. Имах приятели, това е много важно да подчертая тук, които ми казваха: „Съдбата на баща ти – това е сериозна тема, как така ще я разказваш в комикс?” Не знам как стоят нещата в България…

Същата стигма и продължаващи стереотипи… Но това е било при появата на първата официално наречен графична новела „Договор с господа” (Contract with god, 1978) на Уил Айзнер.  Критиците обаче веднага разбират значимостта на тази творба – и същото е с вашата новела, която слагат наравно с няколкото най-значими графични новели.

Да, тя има много голям успех сред критиката, както и сред читателите. За мен комиксът беше медията, която можеше най-добре да реконструира историята, това е медия, чийто капацитет за визуално изразяване е много силен – автомобили, оръжия, камиони, униформи…физичността на тези години, тяхната осезаемост.
Първата и последна картина са в кръг, затварят историята. Започнах да пиша в началото в трето лице, но усетих, че това няма да проработи. И тук – направих трансформацията, в която ми помогна спецификата на комикса: започнах да говоря в първо лице. В интродукцията на първите три страници описах как моя баща се самоуби на 4 май 2000 година. Никой не можа да проумее как един човек на неговата възраст и в неговото състояние е могъл да надхитри гледачите и санитарите, да се качи до четвъртия етаж, да се покатери на прозореца и да сехвърли в празното.
Той през цялото време беше в непрестанно бягство.  Няколко пъти го връщаха в болницата, и тук разбрах как той е направил окончателното: защото, аз не бях там, но аз се бях превърнал в него. Когато се родих, той пренесе генетичните си знаци в мен, а сега аз върнах неговите в себе си. Винаги съм бил в него, защото един баща е направен от възможните си собствени деца. И аз съм единстача. Как той се вгражда в историята?вения син, който беше възможен за моя баща. Аз съм негов наследник, негово продължение, и даже преди появаването ми на света, участвах като генетичен потенциал, във всичко, което се случва след това с него.

Разказвача. Как той се вгражда в историята?

Да – наративният глас…
Как да говоря – като баща ми, или как той говори в мен. Вътрешните монолози – в допълнение или в опозиция с картините, които придружават текста. Реших, че мога да взема гласа му. И да разкажа неговата история от първо лице. Картината след неговия последен полет… Това ми беше разказано от работещите в болницата, така се озовах пред прозореца. Те ми разказаха за стола, поставен до прозореца, за еспадрилите, оставени от вътрешната му страна, и за бастуна, подпрян от външната. И това е картина, която остана в съзнанието ми завинаги, въпреки че не бях я видял.

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Все пак има разработка с акварел – лави. Художникът Ким направи няколко различни варианта, в началото много по-контрастни, с „чиста линия”, но накрая се спряхме на тази по-поетична полутонова атмосфера. Не беше никакъв проблем неговото основно амплоа на сатиричен художник. Той се сля със стила, в който решихме да е изграден комикса и успя да издържи всички страници в избраната от нас атмосфера и стилистиката.

А метафоричната тъкан?

В работата ми с художника за мен беше много важно използването на визуални метафори. Комиксът е великолепен за това. Всъщност, не разбрах защо баща ми се връща в Испания.

Франко остава на власт до 1975 година.

Да, и баща ми се връща като победен. Анархистите попадат в трагична ситуация. Във Франция той даже е смятан за престъпник, защото анархистите настояват за това, че войната ще свърши само когато Франко си отиде. Но в Испания общият глас повтаря да забравим.

Имаше подобни гласове в България след прехода на 90 години – да забравим и да започем да живеем отначало… Освен това на много места в света войните продължават. И това прави вашата история актуална.

Наистина, точно така е, да не забравяме и по-близката история – Аржентина, Чили, Салвадор, Никарагуа… Не може да се елиминира историческата памет на народите. В Испания в момента синовете и внуците искат да знаят. Сега се откриват още убити от Франко. Но продължава и съпротива от дясното политическо пространство.

Вашата новела е преведена на няколко езика.

Още с първото издание в Испания изненадата беше огормна. Албумът „Изкуството да летиш” беше продаден в 30 000 екземпляра. Нормалните тиражи за подобни комикс издания е 1000-2000. След този успех последваха издания в Турция, Германия, Франция, Корея.

Южна Корея, дали е нужно да уточняваме…

Да, естествено! Тези държави се отличават със своята особена историческа съдба. Но се оказа, че нашата история функционира и се разбира много добре и там, въпреки локалните особености. В Корея още са отворени раните от близкото минало.

 Северна Корея живее в ефективна диктатура. В България има настроения и ожесточени дебати по повод разкриването на миналото на тези, които са работили за машината на комунистическия режим. Мнозина искат да се започне „от нулата”, заради стабилните си сегашни позиции в социалната и икономическа йерархия. А по-голямата част от младото поколение просто нищо не знае за близкото минало.

А в Испания, за мое изумление и радост, „Изкуството да се лети” се прие много добре именно от младото поколение. Сега десните, които са на власт в Испания, подкрепяни от църквата, утвърждават: „Трябва да се забрави. Да забравим всичко това”. Но това не бива да стане.

Виждам във вашата история много лични, неприкрити сцени на интмност, даже открито еротични сцени. Отново – става въпрос за вашия глас, които се е слял с този на баща ви.

Има няколко любопитни момента. Тук се разказват ужасяващи истории. А в Испания, която е държава, дълбоко маркирана от католицизма, има хора, които се удивляват: „Но вие говорите много открито за сексуалността на твоите родители!”. За тях, най-скандалното е това, че говоря за сексуалността на родителите си, а не за зверствата на франкизма.
Моята майка ме е родила с цезарово сечене. И след моето раждане (това го знам от разказите на баща ми) те не са имали вече сексуална връзка. Тя се е страхувала от заплахите на лекарите за опасностите от втора бременност и това я блокирало напълно. За нея края на сексуалния живот е бил едно истинско облекчение, докато на баща ми това е предизвикало истинско страдание. Но той се раздели с нея трудно и много по-късно – на 75-годишна възраст. Преди да се самоубие, той беше изпаднал в силна депресия. Дълго време прекарвахме сами – той и аз. Бях се превърнал в негов изповедник. Той ми говореше, и ми говореше…

Антонио, мислели ли сте за филм по тази история? Баща и син в такъв катарзисен откровен разговор – какъв филм би се получил…

Имам вече две предложения.

А кое е предимството на комикса пред киното за вашата история? За мен именно скелетността и оголеността на статичния комиксов език е подходяща за такава драматична история.

Едното предложение беше за игрален филм, другото – за дългометражен анимационен филм. Аз предпочетох анимационната стилистика.

Може би се сещате за израелския „Танц с Башар”?

Нещо в тази посока. Но в момента Испания, както знаете, заедно с цяла Европа, е в период на икономически трудности, такъв проект е сериозна инвестиция. Кризата наистина е огромна!
Има нещо в комикса, което функционира много добре: За мен, от момента, в които „взех” гласа на баща ми, моите чичовци се превърнаха в мои братя, моят дядо стана мой баща. А баща ми съм аз.
Моят баща започва да работи на село още на осем години. Той израства в един от селските райони на Испания, в Арагон. Един доста беден район. Той се намира между Каталуния и Мадрид.

В комикса е много добре, че можеш да четеш, разглеждаш, препрочиташ, да се връщаш към предишни страници и кадри. Липсата на линеарност създава особената нагласа при четене-гледане на историята, като погледът и мисълта разчитат отделни детайли, цели страници и разтвори по начин, специфичен само за това изкуство.

Открих нещо, което е много функционално от наративна гледна точка. Това е доста диалогична история. Заедно с това, присъства през цялото време гласът на разказвача, вътрешният глас на баща ми, който коментира, който разсъждава. И самите събития, които динамично живеят в отделните панели, съжителстват по особен начин.

Като бразилска боса-нова, в която гласът и акомпаниментът се прескачат и гонят и никога не са успоредни.

Точно така(смее се)! Някои път има съвпадение, но много често има закъснение, което прави разказа по-интересен и богат.

Какво беше взаимодействието ви с Ким – художникът на новелата? В една толкова дълга история вие сте своеобразно „женени”.

(Смях) … Всъщност –не го познавах преди. Когато започвах да пиша сценария, даже не вярвах, че ще намеря художник за тази история – толкова дълга. И толкова лична. Кой пише изобщо такава история.  А кой я чете? И тогава срещнах Ким.

Това негов псевдоним ли е?

Той се казва Хоаким, това е умалително от личното му име. Той е по-възрастен от мен. Сега е на седемдесет.

На седемдесет!

И е в блестяща форма.

И все пак, това е сложна изморителна работа. Сигурно сте работили две години?

Четири! Той правеше и други неща през това време. Ким е постоянен сътрудник на едно сатирично списание и всяка седмица трябва да прави една цяла страница.

А какъв беше начинът ви на работа: заедно, от разстояние?

Той живее в Барселона, а аз – в Баския.

И все пак – писма, срещи, интернет?

Интернет. Изпращах му сценария. Много подробен.

По маниера на Алан Муур, например?

Да, в тази посока. Всеки панел е описан в различните си наративни и композиционни елементи: гледната точка, осветлението, перспективата, елементите, които се появяват…

Като сториборд за филм?

Не знам, не съм правил кино, но когато разказвам една история в комикс, тя е много подробно нарисувана в главата ми. Игрите на план-контраплан и т.н., проектирам в съзнанието си много точно. И така, нямахме проблеми в комуникацията с Хоаким. Единственото нещо, за което трябваше да го убедя, бяха символнте отклонения в историята. Той я виждаше единствено в реалистичен регистър.

Сънища, метафори…

Да. Например: Първият проблем, който трябваше да решим заедно, когато трябваше да нарисува една шевна машина, която се превръща в самолет и обсипва с картечен огън фалангистите. Защото на времето моят баща е работел в Сингер – фабриката за шевни машини. И тогава, той е бил убеден в необходимостта на всяка цена да се стигне до мир. И един ден, както се случва често в тези години, група фалангисти, колеги от фабриката, го принуждава да запее фашисткия химн. В този момент осъзнава, че войната е неизбежна.
За тази сцена написах на Ким: „шевна машина с криле, която открива картечен огън по групата фалангисти и ги „зашива” за земята”.Дори му направих малка рисунка. А той се колебаеше – „как да го направя, историята е реалистична, това няма да е съвместимо със стилистиката на албума…а сега правим нещо толкова фантастично.” Но на финала, това проработи добре и проправи пътя към другите метафорични моменти.
Такъв момент е сцената, когато след раздялата с майка ми баща ми хвърля венчалната халка. Първата им среща е на виенско колело.

Да, ето как той слага на ръката й пръстена на виенското колело. И когато го изхвърля по-късно, историята се завърта в спирала.

Цялата книга е построена такива концентрични сюжетни и метафорични кръгове, които я въртят и накрая затварят. Връзката на майка ми и баща ми…

… а в католицизма този съюз е наистина свещен и неразрушим…

да, точно така…
Разводът е немислим и невъзможен. До смъртта. И тук – блокиращата ситуация, при която баща ми трябва да премине църковния ритуал, който го обрича на вярност до живот. Когато бях малък, баща ми изобщо не говореше с мен. По времето на Франко моята майка ме отгледа и възпита. Баща ми имаше метреса, живееше с нея. Когато се виждахме, го държах за пръста, като своеобразна халка. Все пак аз го чувствах близък, и това наричам „кръвна връзка”. Има един втори кръг – приятелите, които се обединяват. Това са четирима другари, които се вричат да си помагат по време на войната. За мен това е много важно, защото това е пак кръвен съюз. И пак по това време, баща ми не влизаше на вечерната служба в църквата. Той придружаваше мен и майка ми и оставаше пред църквата да ни чака. И аз си го представях, и сега си го представям, как седи на ръба на фонтана, и бавно, сянката на кръста, побит върху катедралата, го покрива заедно с фонтана, и пъха сянката му във водата. Виждате, нали.

Имаше ли коментари от критиката,или от страна на църквата, за тези моменти в­ новелата?

Някои не знаеха как точно да се отнесат към такъв текст. Най-тъпата критика, която беше написана по повод албума, беше „един старец се самоубива в старчески дом заради Франко”. „Червените” често коментират по този начин, те търсят бинарни противоречия.
В тази книга има нещо много важно – полетът като семиотичен знак. Моят баща през цялия си живот търсеше начин да намери любовта, щастието и хармонията, но най-накрая той успя именно защото беше падал толкова много пъти. Животът на баща ми беше поредица от падания. И последния му опит да полети е единственият успешен. Затова и тази новела се казва „Изкуството да летиш”.

Семиотичните регистри са многобройни в този комикс.

Ситуациите, в които се води разказа, имат символичен потенциал и сами по себе си, но и, разбира се, заради интерпретацията и личната перспектива. В комикса иконографията на символи и метафори засилва някои ситуации, ментални развития и психологически конфликти, свързани с конкретната история на моя баща, но и на такъв тип драма изобщо.

Но какво щастие, освободих се вече от тази история.

Срещите ви с Ким са били в Арагон?

Тъй като аз живея в Баския, а Ким – в Барселона, най-удобна ни беше среща по средата – близо до Сарагоса, откъдето е и баща ми. Това също беше символично в нашата работа.

Кое е издателството, поело такъв, както се оказва, заслужен риск. От Мадрид?

Не, това е малко издателство в Аликанте.

„Изкуството да летиш”. Тази история маркира голяма част от втората половина на двайсети век  и може да бъде прочетена в различни страни по различен начин достатъчно ясно.

Да, това е история на Испания, но всеки може да намери себе си или своята страна в тази история, тя е достатъчно универсална. В Испания тя се чете най-вече от младите хора. Сега, в оголеното състояние на жестока икономическа криза, тя говори за разстоянието и пропастта между желания и реалност, между мечти и реализация. И това е тема, която всички познаваме, това се отнася и за вас, нали? И в този момент, тази дистанция между желания и възможности да ги удовлетворим се увеличава все повече. Тя засяга най-вече младите хора, и не само тяхното настояще, а и бъдещите им планове и тяхното вграждане в реалността.

И тази история разказахте чрез историята на баща си.

Да. Всъщност разказах историята на моя баща с неговите очи, но с моята перспектива. Аз разбрах как и защо се е самоубил. И най-накрая разбрах:  въпреки че това се случва само за секунди, минават 90 години, докато баща ми пада от четвъртия етаж. Моят баща, който съм аз сега. Моите чичовци са сега мои братя. А аз, за съжаление, оставам само самия себе си.

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

Антонио Алтариба пред обектива на Свобода Цекова, Белград, 2012

 

НЮАНСИ СЛЕД ДЪГАТА

На 5 ноември се откри изложбата на сдружението ПРОЕКТЪТ ДЪГА

Галерията Altronics light беше най-добрия избор за нея. Модерно пространство, перфектно осветление, място в самия център на София срещу театър Ла Страда на ул. 6 септември 13. Заедно с изложбата се представи и албумът Над дъгата – 80 страници голямоформатен албум-сборник с цели истории на Пенко Гелев, Петър Станимиров, Румен Чаушев, Сотир Гелев, Димитър Стоянов-Димо, Евгений Йорданов и епизоди продължения от Росен Манчев, Николай Додов, както и подготвителни рисунки от Владимир Коновалов.
Ето текста ми, написан специално за изданието.

Авторите на комикси са сценаристи и художници, понякога и двете. Някои са завършили училища и академии за изкуства, други идват от света на живописта, романа, илюстрацията, киното и рекламата, трети са влюбени в рисуваните истории от деца и са отдали живота си на комикса.

Сюжетите са фантастични, приключенски, политически, исторически, смешни, сериозни, романтични, детски или само за възрастни.
Сюжетът се превръща в кратка комиксова лента, новела, албум, цикъл.
Често комиксите стават основа за дигитални игри, телевизионни сериали, игрални филми.

Медиите, които традиционно дават сцена на комикса, са всекидневниците, неделните приложения, списанията. Към тях в последните години се добавят интернет сайтовете, специализираните блогове, фанзините, специализираните списания, стандартните албуми с твърди корици от 48 страници в Европа, книжките с епизоди за супергерои в Америка, ежеседмичните евтини манга издания в Япония в огромни тиражи.

Техническите средства се променят много бързо. Когато швейцарецът Родолф Тьопфер разбира през 1829 година, че зрението му не позволява да работи жанрова живопис и гравюра, литографията му идва на помощ в конструирането на бързи линеарни истории, които могат да се репродуцират евтино в голям тираж. Той е и първият, който разбира и дефинира неотделимия и допълващ се характер на текст и рисунка, за което получава одобрението на прозорливия немски писател и философ Гьоте.

В началото на XX век, по време на вестникарските войни за влияние комиксите стават главен инструмент в конкуренцията на американска земя. По време на първата световна война те са сатиричен инструмент за повдигане на бойния дух. Развитието на печатарската индустрия улеснява предпечатния процес и увеличава репродукциите в пресата.

Между двете войни комиксът е най-вече в детските списания, това изисква повече цветни и привлекателни издания, които художниците осигуряват в огромни количества от двете страни на океана.

детайл от "Дичо пъдаря трябва да умре" на Пенко Гелев

Втората световна война е повод за раждането на супергероите, които помагат на войските по фронтовете. Комикс красавици, нарисувани върху носовете на бойните самолети, ги съпровождат за късмет в рискованите
им акции.

След 60-те години голямото количество издания и кратките срокове променят процеса на създаване на комикс в Америка. Нахвърлянето на първоначалната идея, моливната скица, тушовата рисунка и оцветяването са вече отделни процеси, често изпълнявани от различни автори и ръководени от художествен директор, който отговаря за процеса — от идеята и финансирането до крайната реализация, рекламата и разпространението.

В Европа художниците по-дълго време държат на това да контролират сами целия художествен процес. И досега школите от двете страни на Атлантика ясно се разграничават и разпознават.

В Япония стилът е повече подчинен на канони, които напомнят своеобразна азбука, отколкото на индивидуалния стил. По този начин японските автори могат да създават своите манга-опуси за много кратко време, а читателите им – да ги изчитат на един дъх. Американският и европейският пазар вземат много от японската прагматика през последните двайсет години, създавайки преплитания и взаимни влияния, особено видими при най-младите автори.

В албума „Над дъгата” страниците на Владимир Коновалов, посветени на Бенковски, съдържат подготвителните моливни скици и завършена страница с изчистена тушова рисунка. Той е единственият представен автор, който използва класическата техника, текстовете му също са написани ръчно, не с компютърно генериран шрифт.

детайл от страница на Коновалов

В списание „Дъга” от 1979 до 1992 година всички автори работят по този начин, добавянето на цвят е допълнителна работа върху така нареченото синьо копие, което не винаги съвпада с тушовата рисунка в крайния резултат. Разминавания и технологични дефекти повлияват на стилистиката на авторите и определят естетиката в течение на две десетилетия. В настоящия албум художниците рисуват директно в графична компютърна програма, няма хартиени носители на рисунката. Тази липса на физически оригинал ни връща към анализите на Валтер Бенямин през 30-те години за оригиналите в епохата на масово копиране на практически идентични изображения. Аурата на докоснатото
от ръката на твореца изображение се замества с оголените смисли
на картинния разказ.

Основната част от сценариите за комикс са написани специално. Понякога авторът написва първо книга, понякога комиксът следва вече реализиран игрален или анимационен филм.

Световният пазар на комикса разграничава три региона, в които българските комикс автори през последните години имат няколко избора: част от тях, след формирането си като професионалисти в България, емигрират и работят за големи издателски къщи и студия в Европа, САЩ и Австралия.

Други проектират и реализират видео игри (Петър Станимиров, Евгени Йорданов, Росен Манчев), комикси, поръчани от западни издателства и авторска анимация (Сотир и Пенко Гелеви).

"Дамга" на Петър Станимиров

Петър Станимиров е автор на концепцията на комикс вестници („Разкази в картини“ и „Пулсар“) в началото на 90-те. Те поставят комикса в рождената му среда – пресата. В тези вестници има истински графични постижения, които чакат своите изследователи. Двамата с Димитър Стоянов-Димо, в издателство Плеяда, издават и илюстрират книги-игри. Носители на особен интерактивен разказ, този тип издания добиват изключителна популярност и въпреки краткия си живот и досега са библиофилска рядкост и бележат прехода към интерактивните компютърни игри.

Още в началото на XX век в пластичните изкуства се появяват произведения, които примиряват движението и пластиката.

Един от първите, решили тази формална задача, е Марсел Дюшан. Годините на раждане на нови изкуства боравят с движение и ритъм в линейно протичащо време. Дюшан се вдъхновява, както много други художници от края на XIX век, от колотипиите на Майбридж — учебник
за статика и динамика на животни и хора във фази, невидими
за човешкото око.

Художниците на комикси се възползват от този нов инструмент за изучаване на движенията. Майбридж повлиява на живописта и графиката, анимацията и киното. За изкуството на комикса той променя парадигмата, разделяйки го жанрово на реалистичен и комичен.

Жанровете разделят 1) последователите на Тьопфер – за него обучението на художника е чрез емпирично изучаване на човешки мимики с няколко линии и тяхното въздействие върху зрителя и 2) всички реалистични художници, които използват оптични промени, ракурси, замръзнали движения, заети от фотографията, киното и телевизията, за да изградят максимално близкък до човешките пропорции еталон за героите.

Автопортрет на Николай Додов в ироничен комиксов маниер

И „Над дъгата” използва безпогрешно комикса в характерната му хибридна форма между писано и графично, между статично и динамично. Изкуство, универсално заради езика и разпространението му по цялото земно кълбо. Звукоподражателни, разсечени балони, отворени рамки и композиции на страниците с различна подредба, всеки един елемент от морфологията на комикса неподражаемо експонира авторите и техните истории в този български комикс сборник.

Критикът Ервин Панофски дефинира три четливи нива на прочит:

1) естествен, първичен сюжет, който възприема чистите форми като конфигурации на линии и цветове и т.н.;

2) вторичен, конвенционален сюжет, който определя символните значения. Зрителят разбира смисъла на поднесените метафори — това са и мотивите, които носят вторично, конвенционално значение. „Образите” или „историите” и „алегориите”.

Комиксът борави с тези категории, подсилва историческите сюжети, за да превърне герои, истории и епохи в четливи знаци. От друга страна, комиксът превръща в знаци образите в „комичния“ комикс чрез ирония, пародия, използване на клишета и банални образи, за да създаде комичен ефект. Така, в албумите за Астерикс, Юлий Цезар винаги говори за себе си в трето лице, героят на Готлиб
Ге Люрон винаги спи до оградата и сънува себе си как спи и сънува себе си и т.н.;

3) Вътрешното значение или съдържание превръщат в символи признаците, които определят „нация, народ, класа, религиозна или философска концепция, пречупен през призмата на една личност или сгъстен в едно произведение.”

Детайл от "Дамга" на Петър Станимиров

В албума „Над дъгата” виждаме тези посоки – метаморфозите в „Дамга” на Станимиров, ироничния поетичен втори глас или неочаквания финал на „Призрак” на Сотир Гелев, самата стилистична тъкан на „Тримата мускетари”, където женският образ е пряко повлиян от филмовите диви в ранните филмови версии на книгата на Дюма, измамно светлата цветова гама на драматичната история „Дичо Пъдаря трябва да умре” на Пенко Гелев…

Сборният албум „Над дъгата” се появява в края на 2012 година, точно
20 години след последния, 42 брой на списание „Дъга”. През осемдесетте години „Дъга” е комикс-списание на български език, но по-важното, само с български автори и много български теми. Тя очертава границите на две поколения художници и няколко поколения деца, които успешно го разпознават като „своето списание” на мястото на легендарния „Пиф с играчка”, случайно попадналите броеве на американски комикси за супергерои или сръбски комикс издания.

Първият му брой (декември 1979), се появявя в годината на детето,
по време на илюзорното размразяване в социалния и обществен живот. Събирането на група, незнайно как подготвени художници и сценаристи, довежда до реализирането на новаторско за България комикс издание.

"Миташки" на Румен Чаушев

В началото идеологията е повод, и то само за някои от поредиците. Веднага се появяват фантастични, исторически, комични истории, свободни от идеологически клишета. Въпреки че излиза само един път на три месеца, „Дъга” се задържа с високо качество до последният си брой през 1992. Закриването на издателството съвпада с разпада на комунистическата идеология и с бедността на прехода – несигурно време за България.

Настоящият албум не е продължение на „старата Дъга”.

Той изразява желанието на девет автори да стигнат до сегашните читатели в България, които са изморени от социални мрежи, торенти и кабелни доставчици на визуални разкази. Публиката иска отново да разлиства комикси, радва се на големите формати, в които детайлите са неизменна част от преживяването, и ги реди в библиотеките си. Наред
с европейски, американски и японски комикс-разкази в най-различни жанрове, които все по-често се намират в родните книжарници, читателите имат нужда от български автори, с близки до тях сюжети и съвременна графична визия. Художниците разказват представените тук истории с универсалния език на комикса, но оцветен с нюансите от началото на 21 век.

рисунка на Румен Чаушев

Художниците се събират в този албум, за да заявят отново любовта си към комикса и утвърдят мястото си в европейското комикс-семейство. Всички заедно кондензират годините след последния брой на Дъга в ново качество – техните истории са по-зрели, с усложнени сюжетни нишки и плътна структура.
Aлбумът навлиза и в териториите на графичната новела, по-близo до литературата – документална, трилър, фентъзи. Това издание не следва буквално „Дъга”, но се опира на традициите на легендарното и обичано списание.

„Призрак” на Сотир Гелев се разполага в драматичен момент от бомбардировките над София през 40-те.

Детайл от "Призрак" на Сотир Гелев

„Дамга” на Петър Станимиров е в традицията на модерното фентъзи, в нея кулминацията – метаморфозата на героинята – смразява с типична комикс стилистика, и неслучайно печели наградата „Най-добър класически комикс” на престижния десети международен фестивал
на комикса в Белград през 2012.

Eдинствено „Ян Бибиян” на Росен Манчев е пореден епизод по книгата на Елин Пелин. „Бенковски” на Владимир Коновалов допълва българските исторически митове, започнати още в първи брой с образа на Левски, а героите на Димитър Стоянов продължават космическата сага ЕЛО в по-ново време и с други герои.

През 80-те години героите на „Дъга“ са част от разширената митология на развития социализъм: „народни бранители”, партизани и ятаци, смели разузнавачи, покорители на космически пространства или просто „хора от народа”. Декларациите от уводните статии на списанието не се превръщат в нарисувани истории. Самата форма на комикса преобразява партизани и космонавти, работници и исторически фигури в „герои в акция”. Като следват модела и мощното въздействие на комикса още от зараждането му в края на XIX век, изображения и текст градят тези универсални герои, които събличат идеологическите си костюми и строят нови митове.

героиня от "ЕЛО" на Димитър Стоянов-Димо

Това обяснява интереса към списанието и огромния му тираж, реализирани по ироничен начин в партийното издателство „Септември”.
За издателството те осигуряват печалби, с които се издават луксозни томове идеологическа пропагандна литература.
В настоящето издание някои от героите извикват нови тълкувания. Пенко Гелев разказва на границата на документалното. В селският пейзаж и годините на ранния социализъм можем да разчетем и друго време, универсалната история на детството и изграждането на характерите на децата. Финалът е брутално реалистичен, в традициите на Зола.

Нямото гражданче от историята на Пенко Гелев

"Ян Бибиян" в гротескната версия на Росен Манчев

През 2012 година всички теми са вече позволени, битките не са непременно между две противоположни сили, историята се разрязва под друг ъгъл, на мястото на клишираните фабули се появяват нови –
с неочакван обрат. Зрителят вече е равноправен съучастник в изграждането на действието. Стилистиката и техниката на водене на разказа черпят от литературата и киното на XX век. Връщания, забавяния, разминаване
в успоредното движение на текст и изображение напомнят наративите на филмовата стилистика от последните години. И все пак, някои разкази учат децата да си помагат, като скаутските разкази на Румен Чаушев, но и да се забавляват – като тези на Николай Додов, който се отнася към малките като към собствени внуци. В тях цвят, изказ и композиция
се съобразяват с по-малките читатели.

Графичният стил също се променя.

"Тримата мускетари" на Евгений Йорданов във филмова стилистика от 30-те

Евгений Йорданов замества успешно типичния за него графичен контраст от 90-те години с нюансирано „лави” и акварелни преливки, които плавно градят богати текстури. Мекотата на платовете и блясъкът на металните шпаги са толкова важни за него, колкото и виртуозните ракурси в сцените с фехтовка, конски галоп или многопланови композиции
с автентични архитектурни детайли от Франция на Александър Дюма.

Димитър Стоянов се завръща в комикса с характерните стилизирани фигури в преувеличени ракурси. Ясни контури, уверен щрих и изграждане на дълбоки, понякога безкрайни пространства. В новия епизод на ЕЛО той рисува в този отличаващ го стил. Хармоничната богата тоналност всмуква читателите в третото измерение.

Албумът начертава няколко различни линии – и деца, и възрастни
ще намерят своите истории в него, и по това напомня списанията-омнибуси, които съдържат „реалистични” и „комични” комикси. Такъв формат остава актуален и днес, а в традицията на европейските списания като „Тентен”, „Спиру”, „Пиф”… изгражда и колекционерска стойност. Българският комикс излезе от носталгичната си анонимност. И, както питат авторите от прочутото издателство „Футурополис“ в Париж през деветдесетте години – „Има ли ново поколение в тази зала?” Време е
и за него. То няма да започне като авторите на албума „Над дъгата”
от нищото, а ще продължи върху стабилна традиция.

Текстът и илюстрацията в българските книги за деца

Георги Господинов в ролята на коварния рис в "Чудна азбука"

Страница от "Чудна азбука": стихове - Надежда Радулова, илюстрации - Свобода Цекова

Отминало ли е времето на детските приказки?

Децата винаги са обичали истории – примамливи, но и тъжни, смешни, дори  страховити. И най-важното – с много и хубави картинки. На пръв поглед всичко това, и в много по-голямо количество, го има – бързодостъпно и безплатно – в интернет. Фейсбук, онлайн игри, комикси за таблет, 3D филми. A какво се случва с детските илюстрирани книги, какво се издава сега? Харесват ли децата книгите, с които са пораснали техните бащи и майки, a преди това – баби и дядовци?
Детските приказки не винаги са логични. Понякога са непоследователни и ирационални, най-често различни от живота вкъщи и в училище. Текстовете и илюстрациите поощряват фантазията и привличат и възрастните да споделят със своите деца.

1878–1944: Колективна фантазия и талантливи разказвачи
От българското село, гората, семейството, от познатите пейзаж и природни стихии героите на българските приказки достигат далечни и непознати места, подобно на приказните герои от цял свят. Още в началото на XX век Елин Пелин, Николай Райнов и Ран Босилек построяват мост между народните устни легенди и поезия и личнотo творчество. То е обогатено от митологии, фолклор и разказвачи като Андерсен, братя Грим, Шарл Перо, достигнали до нас чрез преводите на формирани в Европа литератори.

Любен Зидаров - един от най-успешните илюстратори на Николай Райнов

Любен Зидаров - един от най-успешните илюстратори на Николай Райнов

Николай Райнов, енциклопедичен писател и художник, променя езика, освобождава го от архаизми и чуждици. Сборниците му са новата митология на преходното поколение, възпитано и отраснало в патриархалното българско село, но попаднало в различна, по-динамична и вече отчужденa градскa среда. Появяват се фантастичните приказки на Светослав Минков. Селското започва да се осмива. Герои като “Тримата умници” на Елин Пелин са основа за самоиронията на българина, неуспял докрай да стане гражданин. В края на XX век “умниците” загубват ироничната си окраска, превръщат се в “глупаци” и добиват световна известност като анимационни герои на Доню Донев.

Издаването на детска литература в България в началото на XX век е свързанo с формирането на значителен брой качествени писатели и художници, които се обръщат специално към детската публика и теми, с приемането на закони за младежта и с икономическото развитие на България – появяват се издателства, печатници, книжарници, библиотеки. И, разбира се, увеличава се броят на децата – все повече жадни за истории и картинки.

Александър Божинов - илюстрация от "Златна книга за българските деца"

Александър Божинов - илюстрация от "Златна книга за българските деца"

Александър Божинов е един от първите. Декоративните композиции, орнаменталните букви и стиховете  в “Златна книга за нашите деца” (1921) и “Азбука за малките” (1926) стават пример за поколения художници и оформители. Елин Пелин е един от основателите на специализираните списания за деца от 20-те години. Превежда “Макс и Мориц”, създава обичани детски истории в стихове и проза. Двете му книги за Ян Бибиян са любими  на всички възрасти. Първото издание е от 1934 година, това е една от най-обичаните детски истории и до днес. Главният герой след фаустовски договор остава без глава, но с помощта на опашката, която отнема от дяволчето, става по-голям пакостник и от него.

Петър Чуклев - корица на "Ян Бибиян"

Петър Чуклев - корица на "Ян Бибиян"

В “Ян Бибиян на луната” Фют не посмява да лети, въпреки дяволските си умения, Ян Бибиян е придружен в това пътешествие от Калчо – приятел и помощник.  В последния разговор на Ян Бибиян и Фют попадаме на алегорично обобщение: “Нали ти казах, моята мисия е на Земята, между хората.

Те имат нужда от дяволи“ Чертите на пакостника се променят визуално с новите издания, един от най-успешните му графични образи създава Петър Чуклев през 70-те.

Смях в рими
Българските деца се отъждествяват с Хитър Петър, постоянен победител в надхитрянията с Настрадин Ходжа. Философът-художник Илия Бешков илюстрира книгата на Сава Попов, като го рисува винаги с неразделния приятел – магарето.

Илия Бешков - корица на "Хитър Петър"

Стоян Анастасов - илюстрация към "Патиланско царство"

Хитър Петър е символ на българската приземеност и прагматична ежедневна мъдрост. Патиланците на Ран Босилек пък се надхитрят с баба Цоцолана. Писмата в рими напомнят ритмичността на народната музика. “Патиланско царство” не може да се чете без илюстрациите на Вадим Лазаркевич, руски емигрант белогвардеец, по-късно ги илюстрира Стоян Анастасов, с ръбати стилизирани силуети и смешни мимики и жестове. Заедно с “Неродена мома” и “Незнаен юнак”, украсени с декоративни сецесионови рисунки на Георги Атанасов, “Патиланско царство” на Ран Босилек е един от първите три избора за най-обичана българска приказка на всички времена.

19441970: Социалистическа България – пропаганда и притчи
След 1944 година детските приказки са част от пропагандната на “новия строй”. Героите в детските книжки са прилежни деца, отличници, винаги готови за доброволен труд. Талантливи български писатели и художници правят компромиси, за да оцелеят. Някои от тях пишат иносказателно, разчитайки, че не само децата ще са техни читатели. Понякога цензорите се престарават с дешифрирането на истини за съвременността. „Магарето със сребърните копита“ на Иван Кожухаров е иззета от книжарниците в края на 60-те, спират публикациите му за повече от 20 години. През 2009 г. пълното издание на приказките му намира най-подходящия си съвременен художник – Веселин Праматаров. Първият илюстратор на тези приказки, Александър Денков, размразява облика на българска книга с нова стилистика и свобода. Новаторски са и илюстрациите му към приказките на Ангел Каралийчев.

Александър Денков - илюстрация към приказка на Иван Кожухаров

Александър Денков - илюстрация към приказка на Иван Кожухаров

В годините на “размразяването” след смъртта на Сталин се появява прикaзната сага на Борис Априлов “Приключенията на Лиско” (1957). В тази история няма догми и подсказани теми, характерни за периода на така нареченото “строителство на социализма”. Смелият Лиско пътува – в три романа и десет повести – до страната Квадратия и до морето, там среща делфинчето Мони и спори със своя автор. Но този симпатичен герой обича да е близо до Тихата гора, с приятелите си Мецан, жабокa Скокльо, вълка Кафявко и Мокси. В авантюрите му има весели, понякога философски диалози, а и малко тъга. Децата обичат историите да са и малко тъжни. И научават от Лиско важно нещо – за цял живот: „Изпадне ли някой в беда, спасяваш“.

Виктор Паунов илюстрира Радичков

Йордан Радичков е емблематичен детски автор през годините на развития социализъм и прехода. “Ние, врабчетата”, с негови рисунки и оформление, в което и белите празни полета са пълни със смисъл, е истински шедьовър, катарзис за деца и големи. По-късната му “Малки жабешки истории“, с илюстрациите на Виктор Паунов, задава и трудни въпроси за националната идентичност: „Като е толкова хубаво в Европа, защо се върнахте при нашите блата и локви? – Защо се върнахме ли?… Защото, апропо, не искахме да се превърнем във водни пъдпъдъци – отговори жабата и като помълча, продължи да разказва по-нататък: – Когато пристигнахме и отворихме вратите на вагона, видяхме, че пред вратите ни стои самата Европа с ей такваз отворена уста. Тогава разбрахме, че са ни докарали, за да бъдем изядени от Европа. Европа яде жаби и да не се разбере това от другите, нарича жабите водни пъдпъдъци. – Ооо! – възкликнаха хорово жабите от блатото. – Виж я ти каква била Европа!“

Децата – герои и автори
Валери Петров, сценарист и поет, е един от най-популярните български преводачи, най-вече с преводите си на Шекспир. Творчеството му за деца е наситено с драматургични обрати, които проследяват взаимоотношенията между различни поколения, радостта от природата и всекидневния живот, от самото творчество. Книгите му, преведени на много езици, все още не са намерили най-добрия си български илюстратор.

“Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня, да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;­­
пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв —
ето затова се казва,
че приятелят е „пръв“!”

Преходът след 1990 – нови теми, нови подходи
В последните години творците за деца се гмурват и в болезнени семейни и социални теми. Виктор Самуилов с помощта на изобретателните колажи на Росица Ячкова задава трудни въпроси за семейните раздели, лъжите, опасностите на интернет.

“Вуйна ми пак се омъжи.
И вече била щастлива:
Съпругът й не я лъжел,
Че уж за риба отива…

Май е добре, според мене,
и мама и тати също
повторно да се оженят,
за да настъпи мир вкъщи.”

Яна Левиева с една от книгите-игри. Тази е на Чичо Пънч

Художниците през последните десетина години играят с книгата по нов начин, включват и илюстрации от деца. Божана Апостолова като издател поощрява необичайни книги като “Ако искаш, вярвай” на дядо Пънч, с оформление на Яна Левиева, тя, заедно с Капка Кънева маркира пълноправното съавторство на писател и художник. Самата Жана, както всички я наричат, написва “Малката Божана в света на чудесата” – като символичен диалог между поколенията, в който детето говори иронично, сериозно, неподправено.

А “Чудна Азбука” – със стихове на Надя Радулова, илюстрации на Свобода Цекова, е чаровен ретро реверанс, с уважение към децата, които искат симпатични и забавни герои. Тази книжка ни върна към истинската класика “От слон до мравка” на Дора Габе и Илия Бешков.

Съвременната детска книга в България очаква новите си автори!

Владимир Тодоров илюстрира виртуозно "Капризите на Оливър" по текст на Боряна Тодорова

Статията е публикувана в списание Bulgaria OnAir, 18 септември 2012
http://www.bgonair.bg/bg/analysis/comments/bezslovesni_poemi/
Благодаря на Константин Томов за интереса към темата!
Благодаря на всички приятели за тяхната „класация“ на българските детски книги. Целта ми беше да се докосна до някои литературни, социални и визуални процеси в българската култура.
Благодаря и на Тодорка Каменова за съдействието и интересните разговори!

Иван Тотоманов: Щом превеждаме и господ, всичко може да се преведе.

Иван Тотоманов пред обектива на Свобода Цекова в двора на университета. София, 2012.

Иван Тотоманов превежда от руски повече от 25 години. Започва като редактор в издателство „Народна култура”. След 1990-а превежда автори от новата вълна – съвсем различни като език и стил: Сорокин, Пелевин, Виктор Ерофеев, „най-нежната душа” Венедикт Ерофеев, „грубият“ Юз Алешковски. С промяната на руския език, по-точно, с идването на истинският език, писането и превода най-после остават без цензура. Голяма част от преводите на Тотоманов са му възложени от  „посланика” на руската литература в България Георги Борисов – поет и издател на „Факел“.

Антон Стайков: Превеждате само руска литература. Руските писатели са вече космополитни. Как се разви литературата в очите на преводача през последните години?

Иван Тотоманов: Старая се да подбирам книгите, които превеждам. Мисля, че не можем да говорим за „развитие“ на руската литература – тя просто се смени, както и българската, заедно с условията, системата, възгледите. А напъна за космополитизъм – никой, който е опитвал да пише космополитно, не е останал в литературата. Дон Кихот си е испанец, а героите на Фокнър са си от Йокнапатофа. Няма „московски“ и „петербургски“ писатели. Ако ще перифразираме Вук Караджич – пиши за това, което познаваш. 

А.С. Преди 1989 година съвременната руска литература се четеше малко насила, като натрапена част от задължителната съветска култура. Така ли е?

И.Т. Едва ли. Натрапен беше строят. Масовата литература върви с идеите, тя затова съществува и затова се забравя. Класиката остава и точно затова се преиздава непрекъснато. И ще продължи да се издава, надявам се, в нови преводи, каквито започна „Народна култура“ още през 80-те. И при това те не влязоха в никакъв конфликт с така наречената „дисидентска“ литература.

А.С.  В „дисидентските” книги има много произведения за войната и лагерите. За мнозина беше учудващо, че изобщо са били забранени. Очакваха се смайващи разкрития, а беше открита сериозна литература.

И.Т. Литературата е разкритие на душата, смайващите разкрития са за журналистите. Когато си чел само Чаковски и Симонов, имаш представа за войната, страдалчески героизирана, макар и да усещаш, че е използвана за пропаганда. Но и тя е човечна. Героизирана е и отбраната на Сталинград у Гросман – какво по-хубаво за Втората световна от тези страници. Да – не е трябвало да го забраняват. А лагерите – самото им споменаване беше забранено и хората чакаха с нетърпение да прочетат нещо за тях.

А.С. Своеобразен супергерой ли е героят комунист?

И.Т. Няма начин да не е. Той е изразител на идеите и е нужен за пример. Ще предаде баща си като Павлик Морозов – а лошият му дядо ще го убие. Тарас Булба го прави от дълг и чест, нали? Въпрос на гледна точка. Андрий предава идеята заради една жена и баща му го убива, Павлик Морозов предава баща си заради една идея – и дядо му го убива. Кои са супергероите тука? По-важно е дали е интересно да се чете.

А.С. Всеки текст ли може да бъде преведен?

И.Т. Щом в свещените книги се превеждат думите на самия Бог, значи всичко може да се преведе. Всеки народ си има свои езикови средства и предостатъчно думи, с които описва света и събитията в него – и ги описва достатъчно разбираемо. Значи може. Просто трябва да разбереш какво иска да каже авторът на текста, а не да се оправдаваш с „ама така казва авторът“. Тоест преводачът е съавтор – няма как иначе. Вземете великите книги, които са преведени на десетки езици – еднакви ли са?

А.С. Превеждате ли поезия?

И.Т. Само при нужда. Понякога направените вече преводи на поезия не пасват на текста, който превеждам, и тогава ги правя сам. Алешковски слага за мото на една от книгите си стих от Пушкин, а преводите не се връзваха с текста. Преведох ги сам. Колко превода има „Илиадата“? „Ад“? „Хамлет“? „Евгений Онегин“? Ако ми дадат достатъчно голяма пенсия и остана без работа и с години свободно време и здраве, ще взема да преведа и аз „Евгений Онегин“.

А.С. Каква е разликата в превода от руски и английски например?

И.Т. Няма разлика. Превежда се на български. Въпросът е какво се превежда. Масово превежданите автори, особено американските, са „сторителъри“, а и най мижавия руски писател е убеден, че е „властитель дум“, сиреч властелин, повелител на мислите, на ума. В руската писателска традиция това е неизкоренимо, но тъкмо то ражда преклонението пред руската литература и „загадъчната руска душа“.

Има книги за богати, за бедни, за умни, за глупави, за деца…

Важното е да ги има.

И да ги четем.

 

Разговора проведе Антон Стайков. Фотография: Свобода Цекова.

17 април 2012, София

Надежда Радулова: Преводът не бива да е като измит прозорец.

Надя Радулова пред обектива на Свобода Цекова. април 2012 г., София


Надежда Радулова е от младото поколение български автори. Пише поезия, редактира и превежда от английски. Вече е позната с преводите си на Филип Рот (Човешкото петно), Дж. М. Кутси (Живот и страдания на Майкъл К), Джийн Рис (Безкрайното Саргасово море),  Джаки Кей (Тромпет). Смята, че колкото е  по-слаб един текст, толкова по-труден е за превод. Затова добрата литература е  предизвикателство, но и дар за преводача.  

Антон Стайков: Има ли „престъпления” в превода. Къде са границите на преводача във верността му към оригиналния текст?

Надежда Радулова: Преводачът не е съавтор. По-скоро е актьор или музикант, който интерпретира, изиграва текста,  но без да го напуска. Теориите на превода  не винаги работят, когато се изправиш сам срещу нещо, написано от друг човек на друг език, в друго езиково съзнание. Не искам преводите ми да са като излъскан прозорец  –  често срещана метафора за успешния превод – който подвежда, че превод всъщност няма, че  езикът на оригинала и езикът-цел са едно. По прозореца трябва да останат  отпечатъците на чуждото, дори на непреводимото.

 А.С. За кого мислиш повече, когато превеждаш – за автора или за читателя?

Н.Р. За автора. Но според мен да мислиш за автора е най-добрият начин да мислиш за читателя. Добрият превод не трябва да подценява читателите като им помага , „адаптирайки” чуждото. Добрият превод трябва да провокира.

А.С. Кой литературен период ти е близък? Какво би избрала като следващ проект?

Н.Р. Англо-американският модернизъм, както и доста неща от британската литература от 70-те години до края на XX век. И разбира се, бих превеждала повече поезия. По разбираеми пазарни причини  обаче това е по-скоро личен проект.

А.С. Ограничава ли нещо заниманията ти с литературен превод?

Н.Р. Да – изчезващата връзка с редактора, изгубената функция на редактора… Защото един  преведен текст  има нужда от страничен поглед. Сложните отношения, борбата  между преводач и автор, кризите на това особено партньорство се управляват от редактора. Добрият редактор е нещо като брачен посредник.

А.С. Промени ли се преводаческата работа през последното десетилетие?

Н.Р. Появата на интернет бе ключова… . Аз съм от разглезеното – бих казала лениво – поколение на мигновените справки.  Но пък харесвам да чета стари преводи – правени без патериците на новите технологии. Често в тях има повече живот.

Разговора проведе Антон Стайков, фотография Свобода Цекова
18 април, 2012, София

 

Рондо

тревата в англия е яркозелена
може би от дъжда
може би без причина

сега си спомни онази къща
която не видяхме
къщата със саксофона
къщата с едра сламена гугла
там мъглата отдавна е изгризала
пейките и имената с главни букви

не гледай през прозореца
ще видиш все е същия сезон
и в хремавите храсти се разлагат часовете
и влагата цъфти

послушай ако искаш малко музика
да ако искаш вятъра послушай
как свисти по водоскоците
как удължава сенките на котките
и враства се със костите на младата съпруга

не сядай в парка
целият разяден е
от рак
опитай се да стигнеш до градинската врата
преди да те пропие миризмата на морфин
успя ли? да?
сега не гледай
аз ще ти разкажа

тревата в англия е яркозелена
може би от дъжда
може би без причина

 

(от Алби, 2000, Жанет-45)

 

 

 

Венелин Пройков: Преводачите не ревнуват

Венелин Пройков пред обектива на Свобода Цекова. декември 2011 г., София.

Списание Bulgaria OnAir посвети броя от 14 май 2012 г. на литературата. Благодаря на Константин Томов, който публикува и няколко мои интервюта с преводачи. По-долу е посветеното на Венелин Пройков, който се вживя в ролята на малкия Никола, за радост на българските деца:

Венелин Пройков е познат с преводите си на Жан Кокто. В екип с майка си Пенка Пройкова, той представя на български Албер Камю, Андре Малро, Йожен Сю. Пройков е кинорежисьор по образование, пише поезия и публицистика. Преводите му на комиксите за Астерикс му печелят любовта на българските деца.

Антон Стайков: Да превеждаш за деца, е радост и забава. Виждаш ли в това и особена отговорност?

Венелин Пройков: Разбира се. Имах късмета да преведа навремето две детски книжки: „Реми и призракът“ на Колет Вивие и „Малкият Никола“, подборка от разказите на Рьоне Госини. Тогава ми се струваше нещо съвсем естествено, понеже бях още доста близо до детската възраст. Сега вече внимавам и много се старая да не си проличи, че съм се отдалечил от нея. Когато героите са деца и си говорят, езикът трябва да е и съобразен с възрастта им, и да бъде правилен, защото малкият читател още се учи как да се изразява.

А.С. Вярваш ли, че има безупречен превод? Кои са учителите ти в словесността?

В.П. Е, всеки превод си е превод, не е оригинал. И все пак човек трябва да се старае. Моята майка Пенка Пройкова преведе доста художествени текстове от френски и аз помня добре колко се мъчеше, когато се саморедактираше, а също и когато редактираше чужди преводи. Лично аз се опитвам още първият вариант на превода, който правя, да е добър, та при двете редакции, които му правя впоследствие, да има минимум трески за дялане.

А.С. Сигурно съществува някаква ревност сред колегите ти и трудно се приемат други интерпретации на текст, който вече си преживял.

В.П. Не зная някой да ме е „ревнувал“, нито пък аз съм „ревнувал“ някого. Една от пиесите на Кокто, която съм превел, „Ужасните родители“, е преведена също от актрисата Татяна Масалитинова, Силвия Вагенщайн пък преведе някои от разказите за малкия Никола. Преводът не е оригинал, няма нищо лошо, когато има малко конкуренция между преводачи, щом става дума за големи автори.

 А.С. Какъв е най-смешния епизод в практиката ти на преводач?

В.П. Ами мога да спомена един мой гаф в превода на „Ужасните родители“. Там става дума за „Лоренцачо“, пиеса на Алфред дьо Мюсе за Лоренцо Медичи. Когато превеждах пиесата, оставих заглавието „Лорензачо“, както е на френски. До ден-днешен се срамувам, но гафът си остава в тома на Кокто.

А.С. Когато превеждаш един автор години наред, го смяташ за свой приятел.

В.П. При мен такъв е случаят с Рьоне Госини, автор на комиксите за Астерикс и на поредицата разкази за малкия Никола. Обичам и познавам доста добре неговите словесни „хватки“ и се старая винаги да им намирам забавен български еквивалент, черпейки от личния си словесно-разговорен запас. Това е и трудна, и безкрайно приятна задача. Преживял съм подобно нещо и с петте пиеси на Жан Кокто, които съм превел.

Разговора проведе Антон Стайков, фотография Свобода Цекова

18 април, 2012, София

Иглика Василева. Големите книги сами достигат до преводачите си.

Иглика Василева пред обектива на Свобода Цекова. 16 април 2012 г, София.

Списание Bulgaria OnAir посвети броя от 14 май 2012 г. на литературата. Благодаря на Константин Томов, който публикува и  няколко мои интервюта с преводачи. По-долу е посветеното на огнената Иглика Василева:

Изкушените от англоезичната литература познават основни за английската словесност автори през преводите на една безкомпромисна към стила, изказа и музиката преводачка – Иглика Василева. Четирилогията за Александрия на Лоурънс Даръл, книгите на Вирджиния Улф – голямата й любов, Хенри Джеймс са някои от върховите й постижения. През последните години е свързвана най-вече с Модернизма. След тригодишен труд върху превода на „Одисей”  книгата се превръща в събитие за българския книжен пазар.

Антон Стайков: В едно интервю казвате, че само преводачът може да оцени в дълбочина писателския труд. От друга страна, за вас са много важни читателите, смятате,  че те не трябва да се подценяват дори когато става въпрос за сложни за тълкуване творби.

Иглика Василева: Да, имам чувството от опита си, че книгите са все пак за неизкушените читатели, а не само за литературната критика. Понякога с твърденията си, че книги като „Одисей” са трудни за разбиране, критиците ги отдалечават и отнемат от много читатели, които могат да преживеят мъдростта на такава книга, дори да не разберат докрай авангардните й формални и стилистични постижения. Освен верността към автора преводачът има отговорност към поколения читатели, които биха преоткривали творбата, далеч след като е отминала премиерата. А това предполага и израстване на самите читатели.

А.С. Привличат ли ви аналогиите между автори от едни и същи интелектуални кръгове? Милър – Даръл например, много се коментира тяхното приятелство, публикуват се писмата им един до друг.

И.В. Аз не обичам много Хенри Милър, обичам Лоурънс Даръл, той е стилист, който издига английския роман над викторианските традиции. И той като Конрад е чуждоземец, не е расъл в Англия, а на остров Корфу със семейството си, бил е посланик в Белград, през целия си живот е гражданин на света. Английската литература е по-близка до мен от американската. Даже когато няма изключителни явления, в Англия литературните традиции са толкова дълбоки, че рядко се промъкват случайни хора.

фотография: Свобода Цекова ©2012

А.С. В Дъблин намерихте град, който живее от легендата Джойс. Открихте ли в Александрия следи от града на противоречия и любов, описан от Лоурънс Даръл?

И.В. През 2011 година имах незабравими срещи с писатели и критици в Ирландия. „Одисей” на Джойс се е превърнал в своеобразна карнавална книга за Дъблин, градът я празнува като национален празник – на 16 юни всички се преобличат като героите от романа, ядат печени бъбреци и пият бургундско, точно както са описани от Джойс., А днешната египетска Александрия е, за съжаление,  унищожен град. Великолепната крайбрежна улица „Корниш”, потънала в прах и мръсотия. Коли, които се движат в пълен безпорядък, разрушаващи се къщи с бивш колониален блясък. Лоурънс Даръл описва космополитната Александрия от времето преди войната, когато градът е събирал интелектуалния елит от Европа – и по-добре да не сравняваш литературния град с днешната му физическа сянка.

А. С. Липсват ли ви примери за подражание?

И.В. Липсва ми професията редактор. Имаше години, в които се преценяваше коя книга е  подходяща за даден преводач. Един превод зад гърба не е достатъчен, за да се пребориш с по-сериозни автори. Трябва да имаш хиляди страници зад гърба си, за да посегнеш на английския модернизъм. Не бива да дадеш Вирджиния Улф на неопитен преводач да се упражнява върху нея.

А.С. Как се оценява превод изобщо? Достатъчно ли е  един превод „да се чете леко” на български?

И.В. Само в сравнение с оригинала. Има преводачи, които, каквото и да преведат, звучи по един и същи начин и вместо да откриваме автора, четем преводача. Това е много жалко, защото тези преводачи са останали в ограничената лексика на собствените си клишета и не разбират авторите, които превеждат.

А.С. Поправяте ли писател,  когато виждате повторения,  несъответствия,  грешки?

И.В. Срещала съм много грешки. Не ги поправям, давам бележка под линия. И при Джойс се натъквах на такива на много места, но е обяснимо при толкова голяма книга със сложна тъкан да има неточности.

А.С. Доколко преводачът е съавтор? Каква е отговорността му пред автора и читателите?

И.В. Набоков, който критикува Джойс за стила му, е типичен пример за писател, който унищожава текстовете фатално при преводи – и на своята „Лолита”, и Пушкиновия „Евгений Онегин”. Преводаческата професия изисква особена нагласа за съпреживяване, но и изключителна вярност. И то не буквалната вярност на  думите. Ако наредиш правилно преведени думи една след друга в книга на Вирджиния Улф, няма да получиш нищо. Трябва да усетиш творбата, да я претвориш по особен начин – с усет и за авторовия текст, но и с вярност към българския език, с ограниченията,  които има в него и за съжаление го правят смислово приблизителен.

Преводачът строи мостове на езика и цивилизацията със средствата,  които има – думите,  езика и смисъла.

Разговорът проведе Антон Стайков, Фотографии: Свобода Цекова, 16 април 2012 г.,  София

 

Клер Бретеше – най-добрият френски социолог според Барт

В годините на развития социализъм надничахме на запад през прозорци като списание ЛИК. И днес чаровният формат и оформление ми харесват, а и много от статиите са актуални, заради информацията, контекста, посланията за друг свят, с лек вкус на неутралност – „там е така“.

Ето една статия, посветена на любимката ми Бретеше, преведена от списание „Тя“ (1983 г.). Добавям илюстрации към нея. Тогава недостатъкът на такива издания беше, че се пишеше за неща, от които виждахме само черно бели детайли, или нищо.

Клер Бретеше и „Кардиограмите“ на обществото
Пиерет Росе, „Ел“, Париж

„За да нарисувам последните два епизода от най-новия си комикс „Майките“, трябваше непременно да присъствам на раждане – казва Клер Бретеше. – Една от моите приятелки ми предложи любезно: „Щом тръгна за родилния дом, ще те повикам.“ Удържа обещанието си. Една вечер мъжът й ми телефонира, аз пристигнах пред родилния доми…ха да вляза, ха да не вляза…колебах се и накрая се отказах. Мисля. че приятелката ми бе очарована от това, че не отидох, аз също.“ Резултат: рисунките, изобразяващи раждането на Беренис, са невероятно истински: също колкото бебето на приятелката й. Ето една от загадките на Бретеше.

 Тази кралица на реализма, която получи голямата награда на юбилейния десети фестивал на рисуваните поредици в Ангулем, е „най-добрият френски социолог“, по думите на Ролан Барт. Тя не наблюдава, тя отгатва. От 1975 г. насам ние всички сме неудовлетворени, а „Неудовлвтворените“ са навсякъде: преведени  редица страни, продавани в милиони екземпляри. Без никакво съжаление Бретеше ги изостави на върха на славата им, за да преоткрие живота на една загадъчна светица – Света Тереза Авилска. Странното е, че това открито антиклерикално произведение много се понрави на вярващите, а шокира невярващите.
Що се отнася до „Майките“, екземпляри от тях задължително дефилират в родилните отделения заедно с букетите цветя и първите терлички. Всички обичат Бретеше.  Тази фаталистка, известна с мълчанието си пред телевизионната камера, е нашият кислород. Безполезно е да търсим ключа към нейния гений в някаква пикантна биография.
Родена в Нант (като Жюл Верн), тя израснала в тихо семейство. Постъпила в пансиона на Урсулинките. „При сестрите божии нямапе как да не се развие у нас духът на пакостничеството…До шести клас бях блестяща ученичка, а след това, нищо.“ Може би е получила награда за рисуване? „Нямахме часове по рисуване. Но аз рисувах непрекъснато. Ако рисуваш, много те обичат в клас. Обожавах куклите от хартия. Бях направила цял клас и ги обличах в различни костюми. Дори още пазя някои от тях. Искате ли да ги видите?“Появяват се множество закачливи хлапаци и една секс-бомба тип Бриджит Бардо със смайващи костюми. “


Винаги съм обичала тоалетите. Когато бях малка, бях много грозна. Не вярвате ли? През цялото време рисувах рокли на принцеси и реединготи. Какви дрехи предпочитам ли? Спортния момчешки стил. Е, слагам понякога поли, но не се чувствам най-добре в тях. Но трябва да се избягва момчешкия силует, когато се закръгляш. Дали няма да облече скоро костюм „Шанел“? „Не, благодаря“…

 Няма лъжа, по времето, когато работела над приключенията на Селюлит, след като напуснала работата си като учителка по рисуване, тя се мислела за съвсем непривлекателна, дори ужасна. „Виждате ли, хората ме познават само от снимки. Дълго време живях с фотограф и знам, че могат да се изкарат превъзходни снимки на едно съвсем обикновено момиче. Но всичко това в крайна сметка е самолюбуване. Бих искала да изглеждам така добре, както на снимките си.“
Милата Бретеше! Прекрасен сфинкс, който се оглежда в огледалото и вижда Селюлит, грозната дебелана, която тича подир един съпруг.

„Когато започнах да изпращам рисунки във вестниците, подписвах се само с презимето си, за да не разберат, че съм момиче. Бях необщителна и агресивна.“ Открита от Рьоне Госини, баща на Астерикс, Бретеше започва кариерата си в специализираното издание за комикси „Пилот“…
какви са проектите й? „Историята на един замразен зародиш. Противоречието между студените научни методи и етичните проблеми ме привлича. Надявам се, че ще се получи истински трилър. Вече работя над него. Много ми помага един от моите приятели Ален Кавалие, кинорежисьорът. Чета му постепенно сценария и той ми задава куп въпроси: „Тази героиня защо постъпва така? А този герой, а онзи?“ И така ми подсказва куп нови идеи. Само да не бях толкова мързелива.“

Била непривлекателна! Хайде де, просто малко нещо гениална.